Заводски тим е единственият отбор с положителен баланс срещу ЛевскиЕлитни футболисти пътуват с трамвай и мачкат "сините"
Любомир СерафимовКой е единственият български клуб с положителен баланс от срещите си в А група с Левски,
при това без никакви шансове някога тенденцията да бъде обърната?
Отговорът е твърде куриозен - не вечният съперник ЦСКА, а... заводски тим,
който „танцува“ едва три сезона в А група. В тях сините стигат едва до една победа над
представителите на работническата класа в 6 срещи, а два пъти губят.
Всъщност какво се крие зад прозаичното дори за ранния социализъм име Завод 12?
Основан през 1947 г. като Металик, клубът попада под крилото на столичния завод
за бензинови двигатели, който е създаден през януари 1907 г. като
Инженерна работилница. По-късно прераства във Военна инженерно-свързочна фабрика,
а сетне в завод „Средец“, когато произвежда електрокари. Симпатичното тимче
печели софийската Б група в конкуренцията на далеч по-именити отбори
по онова време – Академик и Червено знаме, като допуска само една загуба в 22 срещи.
Всички обаче очакват от него да е само фон в А група, а новаците успяват да
изпреварят в крайното класиране дори шампионите от Левски,
като допускат пред себе си единствено ЦСКА, Славия и Локо Сф.
В директните двубои открадват по точка от първите два тима,
а от железничарите и сините – по 3 от 4 възможни.
Представете си следната картинка. Елитни футболисти пътуват за тренировки
с трамвай до последната му спирка. След това продължават пеша
до поляните край две села – Биримирци и Обрадовци. После имат привилегията
да се хранят безплатно в заведение на столичната улица „Алабин“. Т
е не само се водят на работа в завода, но и изкарват прехраната си в него.
Когато се налага да пътуват за мачове в провинцията, надницата им все пак върви,
а за участието си в А група не взимат никакви допълнителни пари.
Ръководството на завода обаче поема разходите на тима за екипи, хотели и лагери,
а по радиоуредбата в халетата редовно осведомяват трудовия колектив за
успехите на терена на техните колеги. Идилия в соцстил.
Въпреки всичко тимът няма нищо общо с онзи Витоша от култовия филм Любимец 13.
Треньор на Завод 12, който играе домакинските си двубои в квартал „Захарна фабрика”,
е голяма фигура в нашия футбол – Димитър Байкушев-Мими,
а звезда на тима с виненочервени екипи е централният нападател Димитър Йорданов-Кукуша,
който остава в историята с великолепната си игра с глава.
Той постига 12 от всички 26 гола на тима през сезона и за капак вкарва хеттрик
във вратата на Левски за крайното 3:1. 1954 г. е последната, в която Кукуша играе за Завод 12.
След кратък престой във ВВС през следващия сезон
(и нови 11 гола в А група) Йорданов се превръща в бижуто на Левски
преди ерата „Гунди” и за 10 сезона отбелязва 81 попадения за сините.
Славия изиграва най-силния си сезон в елита до онзи момент.
За първи път белите побеждават на два пъти Левски – с по 2:0.
Никой друг стрелец от създаването на А група чак до 1963 г.
не успява да се доближи до головия рекорд на Добромир Ташков от 25 попадения
в рамките на един сезон, при това само в 24 изиграни двубоя. Мирко е в стихията си
срещу новака Велбъжд – 5 гола за 7:0 на 1 май 1954 г. и още 4 хеттрика – срещу Торпедо Пл,
Берое, Спартак Пл (всички в София) и срещу Спартак Вн (като гост).
А нападението на Славия бележи общо 67 гола, което е клубен рекорд, който още не е подобрен.
Първенството обаче има своя безспорен властелин – ЦСКА, който поставя
началото на уникалната си поредица от 9 последователни титли и всъщност
за дълго го превръща във... „вторенство“, защото победителят е предизвестен.
През 1954 г. съвсем реални очертания придобива мечтаното творение на
предводителя Крум Милев. В 21 поредни срещи от началото на сезона тимът
не познава поражението, печели и националната купа на 7 ноември с 2:1 срещу Славия,
за да падне 4 дни по-късно с 0:2 в Пловдив от средняка Спартак при малко странни обстоятелства.
Автобусът на червените се поврежда по пътя към града на тепетата и играчите
са принудени да се придвижат кой с каквото превозно средство намери.
Тази загуба остава и единствена за армейците в 39 изиграни срещи през
годината плюс тези за купата и 9 международни двубои. На отбора липсва
само един наистина голям вратар и той идва от софийския Спартак в
началото на 1955 г. – Георги Найденов. Оттук насетне в продължение
на цяло десетилетие в тима биват привличани войници, които трябва да
имат огромния талант на Митата Якимов, за да пробият в бетонираната
титулярна единайсеторка, която всеки любител на футбола по онова време знае наизуст.
А Левски? Безумно извършена смяна на поколенията изпраща сините в миманса.
Единственият светъл лъч идва през септември, когато в тима започва да се налага
едва 18-годишният тогава Христо Илиев с колоритния прякор Патрата,
който в шестте последни мача вкарва цели 6 гола със синята фланелка
и също като Гунди и Котков завършва трагично земните си дни в
автомобилна катастрофа през 1974 г.
Сезонът е и първи за старозагорския Берое в групата на майсторите.
Началото обаче е кошмарно – едва три точки (от три нулеви ремита у дома)
и 10 загуби след първия полусезон. Първата победа идва след половин
година в елита – чак в 21-ия кръг – 1:0 срещу втория представител на Плевен – Торпедо,
когато положението на съставения главно от млади войници тим е станало безнадеждно.
Сбогуването с А група обаче е с победа с 3:1 над Велбъжд, което повлича и другият абсолютен
новак от Кюстендил в чистилището на долните ешелони. На гостите не помагат дори усилията на
трима футболисти, които през миналия сезон стават шампиони с Левски – вратарят Симо Костов-
Сиамската котка, Иван Димчев-Бачин и Драган Георгиев-Драго. Тогава Берое за първи път отбелязва
три гола в един мач, а лявото крило Иван Христов-Гълъбеца дори отбелязва и четвърти,
но съдията го отменя. Тогава чирпанецът го удря на молби към рефера:
„Не го отменяйте, другарю, изпадаме, пък и се уволнявам, нека и аз да си имам поне едно голче в А група!“.
Арбитърът обаче е твърд и безчувствен като камък.
Така един от трите пълни дебютанти в А група се покрива със слава – Завод 12,
а другите два напускат през задната врата елита – Берое,
за да се завърне след 4 години, а Велбъжд - след цели 41 лета.
Третият изпаднал – Торпедо Пл (който също през сезона побеждава Левски),
пък никога повече не стига до майсторска промоция, а през 1957 г.
се влива в другия градски клуб Спартак, за да потъне в небитието.
По същото време свършва и приказката за заводското отборче от София.
През 1997 г. е направен опит да бъде съживен под гръмкото име Девълс (Дяволите),
но след кратко мъждукане в окръжните групи също остава само спомен
от романтичното минало на футбола ни.
от
http://bgfootball.com/new.php?id=18419 
