Мастилото на моята диплома за машинист не беше още изсъхнало,когато аз един въглищен влак от Любенау към Берлин -Шъоневайде, тежък 2200 тона трябваше да закарам. Редовно тези влакове се обслужваха от серия 43,но сега подръка се бяхме случили аз,моят асистент и една 52. Необичайно изглеждаше една 52 спрямо досега познатите ми локомотиви.Престилката пред димната камера липсваше,както и един водоподгревател.Норвежката кабина и тендера Вандербилт бяха една новост в германското локомотивостроене. Липсваха както димоповдигащи крила ,така и надстроика на комина. В кабината веднага се забелазваше липсата на второ водомерно стъкло,както и на манометър за налягането в шибърите.
Когато за пръв път взех една 52 в ръка,веднага разбрах още една особеност. Машината практически нямаше празен ход. Уравнителя система Винтертур започваше да действа само при значителна тежина на влака, като и тогава се чуваше характерното за него сумтене.
Тя не беше много претенциозна по отношение на подхвърлянето на огняра. При нейния забележителен апетит,десет или двадесет подхвърлени на погрешното място лопати,изобщо не и се оттразяваха. Майстора оправяше всичко с регулатора. "Проблемното " дете при 52 бяха инжекторите. Двата 180 литрови инжектора система Штрубе в повечето случаи бяха достатъчни за захранването на котела. Но при по голямо натоварване,ако водата във водомерното стъкло паднеше под 3/4 от височината му,тогава човек много точно можеше да се ориентира къде ще се наложи да спре влака,за да се "готви "пара.
52 серия беше разработена като военен локомотив и се е очаквало след 5 години да отиде към доменните пещи.Но историята обърна стрелката по друг път. 52 -та ,заедно с Р8 ,образува 40 години гръбнака на нашата железница.Днес за много хора е невероятно това,което аз твърдя със сигурност-без 52-та ние щяхме да гладуваме и да мръзнем.
С локомотивите от серия 52 се постигнаха обеми работа,които неините конструктори не са си и представяли .2200 тона от Любенау до Шъоневайде!
Но не беше постигнато от опита на машинистите и от диспечерите,цялото разтояние без спиране в Шъоневайде,Бранд или Одерин да се постигне. Това беше заслуга изцяло на опита на огнярите. За това което правеха хората от лявата страна през тези години,не е достатъчна нито една национална награда.
Дълго тягово рамо Франкфрт на Одер-Седин със смяна на персонала в Берлин-Къопеник.
Тегло на влака по разсписание 1600 тона,максимална скорост 60 км/час.
Опитът ни беше научил,че трябва във Франкфурт ,тендера да се натовари абсолютно догоре,над надстройката.До Розенгартен има една бутаща машина да ни помага.След смяната на персонала в Къопеник,започваше теглото на локомотивните бригади. 55 минути за 55 километра. Вратите към тендера са вече отворени. Тендера"лодка"се оказа че има един неприятно качество-въглищата трудно се свличат към отвора за загребване.
Най късно в Шъонефелд започваше огняра своите експедиции към тендера,за да прехвърля напред въглища. В това време машиниста вече беше пуснал и втория инжектор и хвърляше въглища ,а сигналите наблюдаваше началника на влака. Директните товарни влакове нямаха фургон и поради това началника на влака пътуваше в кабината. 1600 това при разписание за 60 км в час, и то при една 52,която вече и не помни кога не е била в ремонтен завод и буксовите плъзгалки са съвсем износени-при 60 км в час хода и вече беше определено неспокоен.При това на берлинския външен пръстен,които е като едно игрище за кегелбан равен и няма нито едно място където регулатора да може поне за малко да се затвори.
И когато си съвсем съсипан,с гаранция всички семафори задължително са зелени.
В михендорф в тендера има малко повече от два тона въглища. И сега идва проблемното нагорнище над аутобана и отново водата на стъклото започва да пада,заедно с налягането на парата.
С конвулсивни подръпвания и малко късмет,достигаме входния сигнал на Седин.
Заветната крайна гара.
Отново 10 тона мерсебургски брикети в тендера и кабината се покрива с няколко милиметра гъст прах.
Време за чаша кафе и боквурст,тогава пет марки струващ,намазване и подготовка на машината.
Разсписанието няма милост. 1700 тона е нашия влак за връщане-всичко продукция за експорт.
Вече ни гонят от Седин.В Михенсдорф изходния семафор е затворен. Един пътнически влак ни надминава. Дали ще тръгнем скоро.Никой не ни информира.Дали ще почиваме или трябва да подготвяме нашия огън. Внезапно изходния сигнел е отворен.Само един новак ще отвори веднага регулатора.Първо трябва огняра своя огън да подготви.парната свирка изпищява. Съвсем малко отварям регулатора. Разбира се ,продухвателните кранове са вече отворени,защото 52 няма предпазителни вентили на цилиндрите,а само предпазителни пластини.След малко,когато целия влак лежи вече на куката,отварям напълно регулатора. Сега се движим в леко нагорнище,след което започва кегелбана. Лопатата на огняра съска на ламаринената площадка на тендера,инжекторите тихичко грухтят,вибрират стрелките на манометъра. Слънцето вече се е показало в кабината.разбира се,вече сме лъснали котела с масло,а лопатата и чука с вакса. Единственото бяло по нас с очите и зъбите.
Сменявящия ни машинист ни пита-всичко в ред ли е?
-Всичко е в ред-лека работа
Няма да е лека работата му с 1700 тона.Но той не казва нищо.
с есбана пътуваме ние към нашето депо. Моят асистент вече е заспал.
Пръстите на ръцете му са леко свити-той още държи лопатата.
Замислям се колко много дължи на подобни ръце нашата железница.
