Браво Жоро!!!
Повдигна и моят дух в този следобед!!!
:clapping: :clapping: :clapping: :clapping: :clapping: :clapping:
;)Извинявай, че те помислих за българка!
За ниското национално самочувствие на българите съм чувала много изказвания. Но, някак си съм ги пропускала край съзнанието си, обсебена от идеализъм и любов към страната си. Наистина, вярата в това, което мислиш за себе си и своите сънародници е способна да те възвиси или убие. А времето е разделно и личният избор е този, който те причислява към патриотите или неразумните юроди.
В английското училище, където работя, наскоро постъпи нова помощник-учителка от Казахстан. Всяка сутрин, неусетна като степно дихание, Алуа застава смирено пред неподвижния поглед на мениджърката си и почтително задава един и същи въпрос:
- Къде искате да седна, за да ми продиктувате инструкциите си за деня?
После тихо и незабележимо се разтваря в ежедневието, за да се появи отново на другата сутрин в безкрайната рутина на повторението.
Наблюдавам я с интерес, защото тази странна пришълка не поглежда никого, обсебена от азиатско покорство.
Бюрото ми се намира в учителската стая и в един необичайно безлюден момент, тренираният ми в самосъхранение слух, долавя прошепнатата история на Алуа.
Вкаменената и стойка и дисциплинирани английски фрази не могат да прикрият колебанието и да се довери. Срещу нея, шефката и Лорън, е вперила очи в събеседничката си като сова. Само не разбирам какво ще предприеме- дали ще и даде мъдър съвет или ще я изяде.
Не съм клюкарка и въпреки, че човешката природа винаги ме е интересувала с неизтощимото си разнообразие, този път решавам да не се вслушвам в разговора. Все пак откъслечни фрази ме застигат и когато новата ми колежка отронва, че родният и език е руският, всичко в мене се преобръща и пак онова, стихийното, балканско неблагоразумие заблъсква сетивата ми. Против наложените норми за добро британско поведение, аз просто се обръщам и сразявам Лорън с директно връхлитане в диалога.
На ужасно куц руски език питам Алуа защо не говори РОДНИЯ си език?!
Смайването в очите и е първата емоционална реакция, която забелязвам от постъпването и на работа при нас. Лорън е възмутена във временна загуба на речта. Но скромната помощник-учителка сияе:
- А ти каква си? Ти каква си?
- Българка съм!-отвръщам и следя с крайчеца на окото си третата, вече излишна наша събеседничка.
- Българкааа!-проточва Алуа-Вие българите сте... най-красивата нация на света!
Поласкана съм до настръхване. Искам да разпитам за всичко тази крехка отломка, довеяна от пътя на коприната на този самотен остров. Защо е потъпкала традициите си, защо е толкова очевидно самотна в този подреден целулоиден свят и защо пак езикът на един политически хегемон ни прави по-близки сред уж цивилизованите ни английски пре-възпитатели?
Но не мога да преодолея другото, ласкаво усещане за национално удовлетворение след спонтанното изказване на казахстанката.
- Откъде знаеш, че сме най-красивата нация на света?- бързам да попитам, за да удължа мига на нейното признание.
Изражението на Алуа е по детски учудено:
- Как откъде? От училище, разбира се! Още от първи клас нашите учители в Казахстан ни повтарят, че най-красивите хора в Европа, а може би и в света, са българите! Твоите учители в България не са ли те научили на това?
Скъпи казахстански учители! Благодаря ви за закъснелия урок по самочувствие! И досега не разбирам какво ви е карало да повтаряте този факт на прилежните си ученици. Единственото обяснение, което ми идва наум е, че е верен, щом вашите възпитаници го помнят със сигурност! Че даже в спомена за отминалия им живот в родината, една истина за чуждите е останала в паметта им.
А иначе, на нас ни втълпяваха, че сме байганювци и че другите са по-добри от нас. Но това е друга тема...
След разговора с Алуа, искам да полетя. Нямам търпение да го разкажа на моите българчета от училището в посолството.
В този ден бързам, защото ми предстои да изнеса много интересна лекция по Стария завет на Библията, която след толкова години на отричане и забвение, най-сетне намери място в учебника по литература за девети клас. Издокарвам се за духовния празник! Нали принадлежа към най-красивата нация в света!
В двора на лондонското посолство почти се сблъсквам с една скромно облечена жена, с неспокойни очи, която смутено върти незапалена цигара между пръстите си. Струва ми се, че е майка на някой от учениците ми и веднага я питам какъв е проблемът. Жената сякаш не ме разбира и плахо отстъпва назад.
- Дойдох, за да изпуша една цигара-притеснено отвръща тя-от два месеца съм в Англия, не зная езика и както разбирам, пушенето навсякъде е забранено. Помислих, че може да се скрия тук, на нашенска територия, без някой да ми направи забележка. За какви ученици говорите?
Преди да обясня недоразумението, непознатата ме прекъсва и казва с неподправен срам в гласа:
- Когато Ви видях отдалеч да идвате насам, ще извинявате, ама Ви помислих за българка.
Само за миг думите ме напускат, удавени в шока на родовото омерзение. После първото изплувало клише отвръща на емоционалната плесница:
- Аз се гордея, че съм българка!
- Така ли! Защо?-искрено удивена възкликва непознатата. -Вие по какъв повод сте тук?
Разяреното слово се връща с бълбукане в гърлото ми и аз заливам събеседничката си с насъбрана оскърбена гордост, с патос и любов към училището, където четири учителки апостолстваме, за да научим българските деца на четмо и писмо, на култура, на самочувствие, на България!
- А Вие самата, английски ли преподавате?- с нараснало уважение пита моята сънародничка.
- Български, госпожо! Езикът, на който Вие и аз говорим сега! Аз съм учителка по български език и литература!
Чертите на умореното лице срещу мен бавно се смекчават, очите ме фокусират, видиотяващия страх от себеподобните изчезва в нормално човешко изражение:
- Добре правите- отронва жената- не очаквах, че ще се натъкна на нещо подобно в Англия!
Гледам я с бяс и желание да я разтърся от ступора на обезличаването, жал ми е, мразя я, мразя и себе си заради непоправимата си донкихотщина, заради любовта към една страна, която пет пари не дава за мен и децата си, заради изгнанието на красивите българи!
- Казвам се Виолета-прошепва жената-Ще ми позволите ли да остана за малко с Вас? От два месеца не съм разговаряла с никого.
В главата ми с луда скорост препускат наизустените старозаветни мъдрости, които днес трябва да преподавам, времето ме притиска, трябва да запиша своя план-конспект на дъската. Но оставам. Подарявам малко време на една българка. След като ми разказва всичко за себе си, тя си тръгва. По-точно стопява се в тълпата навън, след като е изпушила цигарата си и накарала душата си да говори.
Смазана от тъга посрещам учениците. Класната стая блести във възрожденската аура на предците-просветители. Децата шумно недоволстват от многото писане, което им предстои, тъй като въпреки всичко съм успяла да запълня дъската с информация. Гледам ги, тези малки неизкушени души и започвам лекцията за Библията по най-необичайния начин:
- Преди да заговорим за ценностите на Стария завет като литература, искам да запомните, че ние българите, сме най-красивата нация на света!
Срещу мене светят тъмните весели очи на моето детство. В тях няма учудване, нито страх, а само доверие. Когато човек е млад, истините за него самия се врязват с необяснима сила в паметта му. Искам моите ученици да носят само хубави истини за себе си. И тайно се надявам, някой български Мойсей да се е родил сред тях, за да ги изведе в пътя им към Ханаан, докато умре и последният, живял в робство!
Здравка Владова-Момчева за в.”България Сега”
:good: :good: :good: