Това ми е първото сериозно включване под формата на ревю в този форум и малко се притеснявам, но все пак ще поема "риска" и ще се опитам да разкажа историята като предварително се извинявам на тези, на които им се стори дълга и скучна.
През юли 2006 година беше пусната за първи път нова градска железница в Албъкърки, Ню Мексико. Това беше относително голямо събитие, като се има впредвид нищожната роля на пътническия железопътен транспорт в САЩ.
САЩ като страна с най-развит жп транспорт в света до ВСВ, след 50-те години на миналия век губи тази позиция. Това става в резултат от лобиране в Конгреса в полза на GM и DuPont, както и от масовото изкупуване на железници от GM, FireStone и Standard Oil, и след това тяхното умишлено унищожаване от същите тези компании, което е доказано в последствие и същите са били уличени в конспирация срещу разрушаването на железопътната траспортна система на САЩ. Във документалния филм
The End of Suburbia (
http://www.endofsuburbia.com) един от участниците, преведено на български, каза дословно: В САЩ имаме такава железопътна система, от която биха се засрамили дори българите (In United States we have a railroad system that the Bulgarians would be ashamed of). И мисля, че донякъде е прав тъй като при пътуванията си в 5 различни щата не видях нито една електрифицирана жп линия. Това, което ми направи впечатление бяха товарните композиции съставени от 80-90 вагона, теглени от 4-5 дизела и движещи се със около 30-40 км/ч. От друга страна разбрах, че заплащено на машинистите там е повече от добро. Отплеснах се, по-добре да се концентрирам върху ревюто:
Името на влака идва от птицата Роуд Рънър (Road Runner) – птица, която почти не може да лети подобно на кокошка, но за сметка на това изключително бързоходна – жизнена необходимост при обитаване на земи, където основно хищници са койоти и кугъри. Онагледяваща препратка към картууна:
http://www.youtube.com/watch?v=KJJW7EF5aVkРоуд Рънър също така е известна марка спортни автомобили – произвеждани в миналото от
Плимут. Важното в случая е че също така е птица-символ на щата (всеки щат има собствено цвете и птица като символ).
Как от Роуд Рънър се е стигнало до Рейл Рънър? Когато маркетолозите са търсели подходящо име на влака са харесали името на местен клуб по жп моделизъм. Губернаторът официално е запитал клуба, дали биха дали името си на новата железница, при което хората са го направили с голямо удовоствие - било е чест за тях.
В началото спирките бяха само 3, като следващите 2 години бяха открити още 2 спирки. Първите 3 месеца ползването на железницата беше безплатно - един вид маркетингова стратегия за популяризирането на масовия транспорт в региона.
Не успях да отида на откриването, поради факта, че този ден бях на работа, но въпреки това, бях решил твърдо да се кача на този влак, тъй като (няма да си кривя душата), колкото и налудничаво да звучи, липсваше ми тракането на колелата по железопътните релси.
Билети с жена ми си купихме директно от влака - плаща се в брой, чек или с карта, защото спирките на Рейл Рънъра са нищо повече от автобусна спирка с навес.
Естествено имаше относително голяма жп гара точно до спирката в Албъкърки, но тя беше собственост на АмТрак и там се продаваха билети само за АмТрак влакове. Неприятен момент беше, когато на АмТрак гарата погрешка попитах служител на АмТрак за Рейл Рънъра и въпреки, че нямаше начин да не знае, просто ми отказа с думите "Не е моя работа".
Пътуването с влака беше изключително приятно - вагонът беше чист и с безшумна климатична система.
Единственото нещо, което ми липсваше беше потракването на колелата по релсите, нещо задължително при нашите влакове, което на мен ми дава представа за скоростта на влака във всеки един момент. На вагоните човек се качва лесно без да има нужда от катерене по стъпала, удобно е да се влезе и с колело, където за целта има специално място за неговото съхранение по време на пътуването.
Локомотивът е MPI MPXpress, а вагоните са на Bombardier. Вагоните са 2 вида - Coach и Cab (от cabooze). Coach вагонът е междинен вагон, докато Cab вагонът е винаги последен и задължителен за всяка композиция. Ще се спра за малко на Cab вагонa. Неговата функция е да се управлява от него влака по същия начин както това става от локомотива. За тази цел на края на вагона има прозорци и пулт за дистанционно управление на локомотива. Поради тази причина вагонът се нарича още и control car.
С други думи казано: влакът спира на последната спирка, машинистът слиза от локомотива и отива и се качва на последния вагон, за да се подготви за пътуване в обратна посока. По този начин почти никога не се разкачват вагони, както и локомотива никога не сменя своето място. "Евтино, нали? А спестихме и пари!" - както се казваше в една ТВ реклама. Няма ограничение в максималната скорост на влака (130 км/ч.), независимо дали локомотивът тегли или бута.
Друго интересно е, че при тръгване на влака бие електрическа камбана, която е разположена на покрива на Cab вагона.
Декември 2008 г. - една седмица преди да се прибера в Б-я беше пусната в експлоатация нова отсечка до Санта Фе, която превърна Рейл Рънъра от градска в регионална железница.
Официалното откриване беше на 15 декември (въпреки, че се осъществяваха контролни пускове и преди тази дата) с прерязване на лентата от губернатора и последващо пътуване до Санта Фе на политици, кметове и др. важни клечки от Албъкърки, Санта Фе и щата.
За нас "простосмъртните" първото пътуване до Санта Фе беше на 17-и декември, като този път билет можеше да се купи и принтира от сайта на железницата.
http://www.nmrailrunner.com/
Отново, но този път за жителите на Санта Фе, качването на влака беше безплатно за 3 месеца срещу показване на ЛК или шофьорска книжка. Броят на вагоните беше увеличен на 5 при първоначални 2 през 2006 г. . Тъй спирките бяха малки, респективно и пероните, със закачени 5 вагона машинистът всеки път преди спиране съобщаваше по радио уредбата на пътниците, вратите на кои вагони няма да бъдат отворени, така че тези пътници трябва да слязат през вратите на останалите вагони. Общо взето, композицията беше 2 пъти по-дълга от перона.
По време на моето пътуване през цялото време над влака кръжеше новинарски хеликоптер, който успях да уловя отблизо в обектива.
Интересен факт е това, че около 15 минути влакът се движи по медианата на междущатска магистрала 25, което впоследствие се оказа проблем за полицията тъй като недобросъвестни шофьори се състезавали всеки ден с влака превишавайки ограничението на скоростта и заобикаляйки останалите участници рисковано или както могат, за да не ги задмине влака и да загубят „състезанието”.
Във влака този ден на всяка седалка имаше поставен сертификат удостоверяващ неговия бъдещ приносител за пътник в първия официален работен ден на влака по линията Албъкърки-Санта Фе.
През целия ден във влака пътуваше официалния spokesman или говорител на жп компанията - предполагам на български "пиарът" ще бъде по-точната дума, който любезно поздравяваше пътниците, даваше любопитна информация за железницата и отговаряше на въпроси на пътниците. Това беше мъжът отляво на следната снимка:
http://www.nmrailrunner.com/news_two_millionth_passenger.aspПри мен човекът се застоя малко повече – изтормозих го питайки го разни неща – все пак имаше си работа с упорит бългаски жп фен. Въпреки, че сигурно съм бил голяма досада - той направи жест към мен, който ме хвърли в тъч - без да съм го молил като слязохме на крайната спирка (Санта Фе) той отиде на паркинга до колата си и ми подари торбичка със Рейл Рънър сувенири:
- магнитна лепенка за хладилната врата
- "белязка" за книга
и всичко заедно:
Макар че, в Санта Фе съм бил много пъти, това ми беше първия път, когато стъпвам на жп гарата там. Какво ми направи впечатление:
Сградата - много малка:
Буквално една къщичка, където половината площ беше заета от магазин за Амтрак сувенири и едно малко гише за продажба на АмТрак билети. За съжаление старата сграда, където и била гарата е по-голяма и внушителна, но в момента беше превърната в заведение.
Друго интересно нещо беше пресичането на влака по диагонал на едно от най-натоварените кръстовища в Санта Фе (това на St. Francis Dr. и Cerillos Rd).
Краят на перона - ако влакът не може да спре на гарата, отива директно на... улицата.
На връщане влакът се напълни доста, особено когато започна да спира на старите спирки, където вече хората от района бяха свикнали да ползват с Рейл Рънъра. В един момент целия вагон се превърна в една говорилня – хората пътуващи всеки ден така се бяха опознали, че си пазеха места взаимно, споделяха какво е станало днес на работа и какви планове имат за вечерта – бяха като едно голямо семейство. Кондукторката беше един вид като тяхна майка – всички я поздравяваха и то искрено, когато им продаваше билети, пускаха се шеги и си говореха на малки имена. Имах чуството че тази жена познаваше абсолютно всеки във вагона. Ние с жена ми все едно бяхме на гости там.
Скоро след откриването, индианците от единия от резерватите, през които минава влака са подали оплакване до ръководството на железницата да не се правят снимки от влака, докато преминава през тяхната територия. Наистина звучи абсурдно, но на една необитаема съборетина някъде по пътя имаше надпис – „Заповядайте! Живи индианци!”, заради което до известна степен разбирам тяхната чуствителност.
И най-накрая на слизане се "сбогувах с птицата".
Пътят от Албъкърки до Санта Фе:
http://www.trainweb.org/chris/nmrun2.htmlЛинк към Wiki:
http://en.wikipedia.org/wiki/New_Mexico_Rail_Runner_ExpressЛинк към албума със снимки, включително от района на гарата в Санта Фе.Като се върнах в Б-я, освен сувенири и снимки си донесох едно малко "птиче" на Athearn в Н0, като дори успях да намеря локомотив с номер 105 - същия на който се качих за първи път през лятото на 06-та.
П.С. Трябва да си призная там като ходих по излети в близката планина, много пъти съм тичал като [*цензурирано*] след роуд рънъри с цел да хвана един (естествено после щях да го пусна после - честна пионерска - вегетарианец съм!), но така и не ми се отдаде. Съдбата ми беше отредила да хвана Рейл Рънър!
