1.2 част За новата-стара българска история от преди 2000 години. Спокойно може да се сложи и друго заглавие
или
„Анти тезата за 1300 години България“...“Българската държава е между седемте световни цивилизации”. - Проф. Шигеоши Мацуяма
“Българите бяха оня народ, който – покрай Викингите – допринесе най-много за организиране
и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа.”. - Проф. Геза Фехер
“В човешката история има 28 цивилизации и една от тях е българската” - сър Арнълд Тойнби
1. 
Започвам тук публикуване на кратки текстове (съкратенн вариант) на нещо което е крайно време
да влезне в тази тема (виж началото и). Текстовете ще са съкратени, но и допълнени най-вече
като снимков материал където това е възможно.
Идеята е не да се хвърлим тук в лют спор, а просто да разберем кои сме ние,
от къде идваме, накъде вървим и най-вече да си "спомним" как сме го правели някога и
как трябва да го правим и сега. Написаното винаги остава следа, както ще се уверим и
от документите на които се позовава автора на истинската българска история през първите векове след Христа.
Коментарите не са излишни, но моля те да бъдат подкрепени с факти (публикувани в обществото), а не голи приказкиИ така:
Защо трябва да се възстанови истинският образ на древните българи?Ако в началото на българската азбука стоят великите букви АБ, то в началото на българската история стои
друго велико АБ — Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите българи. Но към първото АБ ние се
отнасяме с висока почит и уважение, докато второто знаменито АБ е останало в сянка, въпреки че от идването
на древните българи започва едно ярко българско начало на Балканите и в Европа.
2. 
Нашите древни предци са си давали сметка за това историческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност
техният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на
Авитохолова България — 165 година. Всеки, който се зарови в Именника на българските канове, ще открие тази проста истина.
3. 
Но въпреки, че древните българи са изпитвали огромно уважение към държавата, създадена от легендарния Авитохол,
тази особеност оставаше незабелязана, може би, защото темата за древните българи в течение на много десетилетия
беше едновременно голямо бяло петно и своеобразна забранена зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.
4. Още от "изгубената" съвременна история на България.
През този период много редактори на учебници се уплашиха дори от внушителното название на Старата Велика България,
макар че то е създадено не от българите, а от византийските историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият
термин Кубратова България, който с един замах съкрати историята на Старата Велика България от 515 години на няколко
десетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан.
Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век,
се говори за българска земя в Кавказ, а от два други източника личи, че от тази земя част от българите се преселила в Армения
през една твърде ранна епоха, когато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е времето преди покръстването
на Армения в 301 година. Твърде много се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци
са наричали първата българска държава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи византийските хронисти,
измислили това название, сигурно и те тутакси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интернационалисти във
великобългарски шовинизъм.
5. 
А не беше на мода преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз,
когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.
Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие
става неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна
за нощните грабливи птици.
В резултат на всички споменати упражнения по национален нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути,
днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Аспарух и
дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебниците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произход,
според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10–15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна империя
и след това набързо изчезнало, като оставило за наследство само своето име. Повтаряме старателно този урок , като не виждаме,
че никъде във византийските хроники — дори в най-враждебно настроените — не пише, че Аспарух е довел една шепа народ,
а точно в тях се твърди, че веднага след своето идване отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и
запад и да опразнят за новодошлите българи почти цялата Дунавска равнина.
6. 
Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили
огромната Византийска империя и пак малкото българи помолили своите съюзници, славяните, да им предоставят за заселване
почти половината територия на днешна България. Но ето, че всички ние вече много години вярваме в приказката за малкото
българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко,
което имаме, било дошло от славяните и почти нищо — от древните българи.
Някой ще каже — неминуемо е било някогашните наши историци да сгрешат, след като преди век за българите на Аспарух
е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се,
че не е било толкова неминуемо след като във византийските хроники, включително и в тези на Теофан и Никифор,
от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били
малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.
— На мъдрия трябва малко! — гласи една латинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице,
а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.
Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във византийската, а в българската научна лаборатория
наскоро след Освобождението (извън автора - не без пагубното влияние на Ф. Каниц и К.Иречек) и за нея нашият народ
трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение,
че българите на Аспарух са били една шепа хора, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източните
части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните
български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг,
а самата българска наука е изпаднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на населението на Източна България
тече само една капка древна българска кръв.
Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен
троянски кон, който бе използван цял век за разцеплението на нашия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили,
които работеха срещу България. Нещо повече - доста напълно измислени истории са влезли в официалната версия за нашето
потекло. Истории, които са всъщност една жалка пародия на научната история, създадена от определени вътрешни кръгове
под влиянието на външи такива, с една единствена цел - никога повече българите и България, да не си спомним,
кои сме всъщност и каква е нашата роля в древната (но по-нова...след потопа) световна история.
7. 
До толкова са ни изкривили историята, че в днешно време ние, които сме направили първите нови държави след Христа
и които държави са били много по успешни и "търсени" от залязващата Римска империя и нейната източна наследница,
Византия, сега стоим на колене и подсмърчаме пред "портите" на Европа - Европа, на която всъщност още преди
20-тина века сме показали не само каква е вярата ни, но и как се прави успешна и справедлива държава...
А може би и това е било една от причините, много недоброжелатели и техните лакей сред нас, и до сега да се стремят
да ни отклонят вниманието от спомените, от гените ни и от езика ни. Трудно биха ни простили всеобщото
желание на всички племена и народи, които са искали да бъдат или са били част от Велика България,
при това присъединили се към нея не с войни и завоюване, а по собствено желание, тъй като тази държава
е била с изключително справедливи закони и държавно устройство, отнасящи се за всички,
независимо от произхода на своите граждани.
Трудно е да се сърдим на тези измислени истории, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря
наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в „славянското море“.
Но именно това претопяване, което нашите някогашни историци си създадоха най-вече за свое умствено удобство,
всъщност трудно би могло да се състои не само през първите 50–60 години, но дори и през първите един-два века,
защото съотношението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област,
а също в Куберова Македония, едва ли е било в полза на славяните.
8. Досегашни представи за славянското население на Балканите.
Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни,
а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те — чак до средата на IX век — са написани или
на гръцки език с отделни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език.
Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит
дори и един-единствен със славянски произход.
Но след като българите на Аспарух не са били малобройно племе, /а някои източници като хазарският каган Йосиф,
говорейки точно за тях — преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето“/
и след като дори непосредствено преди покръстването в България (всъщнос дори и покръстването през 865 е връщане във вярата)
са се пишели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски
описания за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи
и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българско минало един здрав научен фундамент.
9. 
Според Равенския космограф, съставен през VI в. "В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят."
Още през 507 година българите се заселват в Македония, наречена Долната земя Охридска - на името
на свещения за българите град Охрид.
Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка:
така например, ако някой се опита да преброи в колко исторически източника за древните българи пише,
че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като
за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища.
Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450–460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд
или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. Това сведение се потвърждава и от данните на
арменския патриарх Йоан Католикос /X в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област
Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Персийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава
следното за така наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“
Арабският пътешественик `Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волжките българи земеделието.
„Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ — пише той, а същото сочи след него и `Ибн-Фадлан.
И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито
за времето си земеделие, но при все това в нашите учебници древните българи и до днес се рисуват като номадски народ,
който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в
постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори когато някой цитира многобройните
исторически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, (демек VIII–IX век).
10. Острова в Дуранкулашкото езеро.
И никой не желае да разтулкува липсата на информация как така, уж номадската шепа народ влизайки в днешните балкански земи
започва градежа на каменни градове и крепости, при това без да ползва чужди архитекти или майстори.
И как така номадите са знаели, не само да строят каменни градове, но и да съградят в следващите стотина
години градове по-големи и мощни от всички околни държави и да станат всъщност най-големите културни
и търговски средища в ранно християнска Европа. В тази Европа която по това време не е имала не само държави,
но и такива градове след упадъка на римската империя. Европа която се оказва един сбор от племена, често те
самите придошли от други места и крайща и засели ли се върху останките на римската култура като така са я и доунищожили.
11. 
И макар, че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век,
а и твърдението на `Ибн-Даста в 903 г., че волжките българи са земеделски народ, е твърде показателно,
защото рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100–200 години тотално да се приобщи към земеделието.
За да охладим окончателно упоритостта на привържениците на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта.
В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че веднага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/
повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска“, където българите и пугурите
след време станали християни. Тези събития са се разиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията,
че по онова време прабългарите са се намирали все още на първия или втори стадий на номадството, те не са останали да
живеят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказките градове.
12. 
Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Бакуви, който описва българите като типичен земеделски народ,
но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите — пише той — живеят там, където
има много грозде, смокини и сини сливи.“ Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения,
но по принцип изобилието от грозде и споменатите южни плодове, е особено характерно за долините на Памир и Хиндукуш,
а и лозата там вирее до 2000 м надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.
За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник
Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/,
разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после,
едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц“,
където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има
и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир.
След тях идват българите…“ (вж. по-горе)
Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя — и ето,
че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно
от най-видните места сред тях.
Колко и къде са били старите държави наричащи се винаги България, преди тази последната направена
на балканския полуоостров, ще научите в следващите няколко публикации тук.
Край на част 1.2Продължението следва....
