С Васко се познавам от близо 20 години и знам, че той няма да седне да пише в тази тема. Достатъчно е скромен и предпочита другите да дават мнение за него, от колкото сам да се описва. Надявам се да не се сърди, че пускам интервюто от негово име
Чудаци
Нежно ухажвани влаковеИскра Ценкова
Влюбените в железниците малки и големи „момчета" у нас са стотици, но много от тях се срамуват да си признаят, че се разтоварват от стреса с играчки.
Любов, страст, ревност. Жестоко убийство сред приказен ландшафт, през който лети локомотив, следван от композиция вагони, катери се по планини, пухти по виадукти, гмурка се в тунели и се появява като крилат змей от тъмната дупка. Любовният триъгълник би могъл да се нарече класически, ако третата му страна не беше влакче-чудовище, избягало от рая на играчките, за да се всели в „банда" белокоси, уж сериозни мъжаги и да ги обсеби.
„Това хоби е болест, която изсушава мъжките мозъци. Никой не може да се излекува от нея", шепне стара дама още в завръзката на филма. До края на лентата зловещото пророчество се сбъдва. Влакчето „изяжда" двамата главни герои и ги превръща завинаги в част от макета си. Търбухът му поглъща лакомо още неколцина. „Тоя филм се казваше „Любов, смърт и влакове". Имам го на видеокасета, тук е някъде сред железниците ми.
Нищо чудно по света да се разиграват и подобни трагедии. Милиони мъже са влюбени в играчките си, а жените им ги ревнуват. Знам ли! - съвсем сериозно ви увещава електротехникът Васил Михайлов, един от заклетите колекционери на пластмасови железници. - Някои ни смятат за запалянковци с неизживяно детство. Наричат ни ветрогонци, чешити, защото, вместо да се наливаме по кръчмите, строим железници и ги управляваме. Само в столицата любителите на пластмасовите машинки са около 50" - разказва Васил, докато запоява жичката.
Сред увлечената по влакчетата компания има и голобради тийнейджъри, и попрезрели момчета, и пенсионирани професори. Събират се всеки четвъртък в едно кафене, за да си начешат по мъжки крастата. Помежду си се наричат шемети, защото знаят, че във всяка любов има по малко лудост. Пък била тя и към пластмасовите железници.
От всички страни на стаята му са се засилили или са набили спирачки кое от кое по-хубави влакчета. Над леглото му е закачена метална табелка с номер 15-01, свалена от над стогодишен парен локомотив, отдавна претопен за желязо. 45-годишният преквалифицирал се край хобито си строител е надянал на лицето си огромни очила с няколко лупи и разглежда моторчето на разглобеното дизелово локомотивче. Токът между релсите и двигателчето се губи, машинката се запъва, та й разглобил дреболиите, за да ги „излекува". „Имам приятели - крият играчките си по мазета и тавани, за да не ги изгонят от къщи. А крехките машинки трябва да се пазят от прах, от боклуци. Набият ли се с мръсотия релсите, влакчето не тръгва. Затова държа моите зад стъклена витрина и съм я залепил с лепенка. Но ако си композирал стотици машинки върху шкафа, масата, гардероба, по чекмеджета и кашони и живееш под един покрив с ревнива булка... Не ми се мисли за последствията - клати глава Васил. - Ха, ето тая жичка се е разпоила, сега ще я залепим" - хваща минипоялника съименникът на екранния Петко войвода.
Разведен е от години, но не вини за самотата хобито си.
Какво кара един нормален зрял мъж да се влюби в играчките ли? Дори да нямаш пукнат грош в джоба си, можеш да се качиш в купето и да потеглиш към друг, приказен свят. В същото време по твоя воля може да оживеят, после да застинат като омагьосани пътници, машинисти, стрелочници... Мигат светофари, падат и се вдигат бариери. Сам избираш кога и накъде да тръгнеш, къде да спреш. Дърпаш спирачките на някоя самотна гара и поемаш дълбоко мириса на железници. Толкова дълбоко, че спомените ти да не изветреят и да се запазят чак до следващото пътуване.
„
ТоВа е единственото мъжко хоби Е, поне аз не познавам жена, запалена по влакчетата. Мислят ни за деца, които си говорят само за играчки-модели. Но като се съберем заедно, си бъбрим и за жени, и за футбол, и за какво ли още не", придърпва още една лупа към окото си Васил.
Като малчуган често пътувал по релсите до Кочериново с майка си. От пръв поглед се влюбил във влаковете -едни такива огромни, пъхтят, дишат, пъшкат, въртят колелета като спринтиращи стоножки. Истински чудовища, които лапат въглища, а машинистът в тях - черен дори и под ноктите. Сядал до прозореца и гледал как всички дръвчета, къщи, хора започват да летят заднешком... А като се върнел у дома си, рисувал в средата на малката софийска уличка огромни тебеширени влакове. През прозорците им боязливо надничали врабчета, провирали се котешки опашки, нахълтвали протрити детски подметки. Понякога дъждът изтривал колелетата, вратите, прозорците, отнасял цели вагони. Случвало се дори да види как влакчето му изтича цялото в уличната шахта. Но хлапето пак рисувало и композициите му ставали все по-дълги и по-истински...
Докато един ден му купили метална железница, която се набивала с ключе и влаковете по нея тракали и съскали настървено. Чешка работа. После се появили магазините „Млад техник" и първите самолетчета, локомотивчета и технически чудесии. Със стотинките, спестени от закуска, купувал първите си лъскави, сглобяеми играчки. И до днес не се е разделил със старата си тръпка към самолетите, но любовта му към влакчетата надделяла. Железницата е първото движещо се техническо чудо - преди хвърчилата, автомобилите и параходите. Изпреварват я във времето само корабите с платна. По онова време често отскачал и до немския център, защото там намирал книги с модели на влакове, на железници, макети. Така разбрал, че освен парните машини има и електрически. От немай-къде започнал да чете, да си превежда и да изучава сам немския.
Първо в колекцията му се появило едно миниатюрно влакче, чиито релси са широки само 9 мм. След това си понакупил и други локомотивчета с бебешки размери. Но тъй като с времето започнали да се губят в ръцете му, заменил първите си играчки с по-големи. Затова в колекцията му днес чакат да потеглят по релсите само локомотивчета и вагони модел „ТТ" с мащаб 1:120 и НО - 87 пъти по-дребни от прототипите си. Ако бяха истински, тракащите му машинки щяха да запълнят релсите между София и Банкя, пък и да отидат още по-надалеч.
„Вълнуват ме ретролокомотивите, първите парни влакове са истинската романтика на железниците", признава колекционерът на играчки. Вече е запоил жичките и сглобява електричката. Зад нея нанизва няколко циментовоза, две цистерни. От втори коловоз потегля локомотивче, теглещо двуетажен пътнически вагон със светещи прозорчета. Нарежда край релсите пластмасова гаричка, накичена с две брезички, до нея застават два автобуса, пожарна. Машинистите надничат от прозорчетата. И шоуто започва. Композициите поскърцват тихо по релсите. Могат да развиват скорост и до 300 км, ако, разбира се, Васил им подаде повече ток, но той предпочита да ги кара като истински -най-много със 130 км в час.
Преди 3-4 г. сглобил сам прототип на парен влак произведен в Германия през 1936 г. Част от обвивката му е стъкмена от готови части, другите пък си измайсторил сам. Механиката на машинката обаче е изцяло негово дело. „Тая работа прилича на часовникарската, всичко трябва много добре да си пасне, за да няма катастрофи по релсите. Ей на тая маса съм направил всичко с часовникарската отвертка, с тия фини клещи. Повечето от инструментите съм купувал от зъболекарски магазини - накрайници за скалпели, изола-торски борчета. А това са бургийките ми", сочи кутията от шоколадови бонбони Васил и подредените в нея инстру-менти-дребосъци. Вярно е, че неговият модел изглежда доста старомоден в сравнение с новите дигитални чудесии, които свирят, пуф-пафкат, издават звуци, наподобяващи хвърляне на въглища в пещта, на изпускане и качване на вода. Истинска приказка, но само за богаташи. Затова 45-годишният електротехник се прибира вечер в малката си домашна „гаричка" и си мечтае, заобиколен от влакчета, за по-достъпни неща. Да си има голям дом и да нареди в него всичките си играчки. Също като в ей тоя немски каталог и като в немския три-лър - но без кървавата му част. В почивните дни от скача с приятели до някоя гара, за да избяга от света на стреса. Най-често ходят до Волуяк по Искърското дефиле, из подбалканските линии. А всеки работен ден през обедната почивка яхват с колега-съмишленик велосипедите и запрашват към гара Илиянци. Да се поразходят край линията, да изчакат да мине някой влак, да му помахат като дядо Йоцо с шапка и да му се нагледат. Няма по-вълнуващ момент от този - зад завоя се провиква свирка, релсите потрепват и зашушукват: „Шъът! Влакът пристига..."
Статията може да видите тук:
http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=507&aid=12170 
