Представете си адска пустинна жега. Прашен пазар. Горещ вятър, който изгаря тялото. Напукани от жажда устни. Разкървавени боси нозе. Очи, в които се чете див, безумен и тих ужас. Клетка. И в клетката, свила се като ранено животно, млада девойка. Момиче, очакващо своя купувач. С дълга бяла роба. Християнка, нежелаеща да се раздели със своя небесен Жених. Пленница, загубила своя брат в престрелка. Жадни мъжки погледи, оглеждащи тънкото й тяло. И пресмятащи наум цената й – около 1000 долара (все пак е запазена). За тези, с чуждестранен произход, има 50 процента намаление. И топ оферта – гаранция, че ще бъде сменено вероизповеданието на робинята. Пазарът работи всеки ден от 7 до 10 и от 16 до 18 часа. Всеки ден! В Мосул… А сега си представете, че това е вашата сестра… Представете си я умножена по десетки хиляди ваши сестри…
Представете си полусрутена от бомбардировки сграда. Стените й надупчени от безброй автоматни откоси. Излюпена мазилка. Изпочупени стъкла. А вътре голямо семейство. Предимно възрастни. Мюсюлмани. Но не радикални ислямисти. Просто обикновено многочленно семейство, носещо в сърцата си пораженията от дълга и мъчителна война – двама убити синове и двама осакатени. И младо момиче, което все още не е навършило пълнолетие и е последната надежда за продължение на рода. И главата на семейството – възрастен мъж, изправен пред непосилна за един баща дилема – да запази живота на синовете си, на жена си и своя и да позволи да осакатят дъщеричката му. Да изрежат външните части на половите й органи. Да я направят „истинска” мюсюлманка. Или да предаде на заколение цялото си семейство, но да опази детенцето си. И да му тежи мисълта дали все пак не пристъпва канона и не отстъпва ли от вярата си, отказвайки да обрежат невръстната му 12-годишна дъщеря. Ирак и Сирия… Сега си представете, че това е вашият баща. Представете си очакващата решението на татко си девойка. Представете си, че това сте вие. И сега се умножете по 4 милиона…
Представете си още един такъв дом. Пак в Ирак или Сирия. И още едно такова семейство. И още един баща, прочел залепената на дома му листовка, че ако откаже да даде на ислямистите своите две неомъжени дъщери за „сексуален джихад”, ако даже само се „ослушва”, ще „усети върху себе си цялата строгост на шериата”. Представете си този баща, който очаква всеки момент да почукат на вратата му джихадистите и да му поискат двете пустинни цветя, красящи дома му. Да му поискат 19 и 21-годишните му принцеси. За да ги направят проститутки в името на Аллах… Представете си двете момичета, запазили девството си за голямата любов и ужасът от очакващата ги съдба да предоставят доброволно сексуални услуги на ислямистки бойци… Представете си, че това е вашият баща. Че това са вашите неомъжени сестри. И ги умножете по няколко стотин…
Представете си изтощена от глад и жажда жена. Не можеш да определиш възрастта й. Може да е на 30, може и на 50 – изглежда стара. Рано побеляла. Дрехите станали на парцали по тялото й. Скулите и очите й хлътнали и потъмнели. Устните окървавени и напукани. Влачи крака в пустинния пясък. Пясък, изгарящ стъпалата й. Ярко слънце, което блести насреща и закрива гледката към далечна планинска местност. Една превита от мъка и жажда жена, стиснала здраво в прегръдката си 2-годишно детенце. Само то й дава сили да продължи. Само него иска да спаси. И вярата си. Семейството й цялото вече е отнето. Бомба убила майка й и баща й, докато спели в дома си. Мина разкъсала съпруга й. Братята й загинали в престрелка. Останали само тя и рожбата й. Силите я напускат. А бебенцето й изнемогва от жажда. Облизва напуканите си устнички и вече дори няма сили да плаче, а само от време на време скимти. Жената спира. Вади малко старо ножче от джоба си и реже палеца си. Не усеща вече дори болка. Потрива кървящата ръка до устните на рожбата си. И го моли да пие. Да пие собствената й кръв, за да оцелее… Сега си представете, че това е вашата майка. Майка, която ви кърми със собствената си кръв, за да не умрете от жажда в пустинята. Майка, която е предпочела да дири собствената си смърт и живот за детето си, отколкото да предаде вярата си, защото се е родила в семейство на изиди. Или пък е станала християнка. Сега умножете тази жена по хиляди…
Представете си една цяла улица от оцелели, но запазили раните от войната сгради. Почти еднакви на цвят. Бомбардировките са ги уеднаквили. Празни жилища. Мъртви жилища в Мосул. Животът ги е напуснал. Обитателите им са ги изоставили сами. Единственото, по което си приличат всички тези домове, са червените кръгове по фасадите им. Кръгове, изрисувани със спрей и в тях арабският символ на буквата „Н”. „Н” като „назаряни”. „Кървавият” знак, с който се маркират християните. Знак, който сочи агнета за заколение. Хора с различна от ислямската вяра. Хора, които имат даден избор – да положат живота си за Христа и бъдат ритуално заклани, а домовете им национализирани, или да избягат от града до обяд на следващия ден… Какво милосърдие… Дават им шанс да избягат… Представете си, че вие живеете в една такава къща, прясно маркирана като „назарянска”. И направете своя избор – бягство от Бога, „бягство” при Бога или бягство от града. Лишаване от земния живот за място в Небесното Царство или… Сега си представете тези улици умножени по десетки…
Представете си една жена. Иракска журналистка, подела инициатива срещу унищожаването на християните в Мосул под мотото „Всички сме християни”. Жена, сунитска мюсюлманка, носеща публично кръстче на врата си – нещо, изрично забранено в окупираните от ислямистите територии в Ирак и Сирия. Жена, която не се страхува да каже, че трагедията, която преживяват хората в страната й, е „връщане към мракобесието”. „Ако аз не говоря и другите останат мълчаливи, тогава важи казаното: Който мълчи за несправедливостта, е ням дявол”, казва още журналистката… Сега си представете, че това сте вие…
Представете си десетки хора във Франция и други европейски градове, събрали се по площадите с табелки с арабската буква „Н”. Десетки хиляди незнайни „назаряни”, подкрепящи своите братя и сестри от Близкия Изток и осъждащи „прочистването” на бъдещия „ислямски халифат” от християни… Представете си, че вие сте един от тях…
А сега си представете къде сме всички ние. Сврени в уюта и сигурността на собствения си дом. Живот в държава, в която скоро не е имало война. Късмет да се родиш в място като България. И макар всеки по-малък или по-голям житейски трус да ни се струва като бедствие, някак успяваме да се изправим на крака и да продължим… Продължаваме борбени и свободолюбиви. Е… само в определени случаи. За ставащото в Ирак и Сирия сме „неми дяволи”… Ние, които през изминалата година доказахме, че сме доста добри в протестите, че и в контрапротестите, нещо не ни се протестира срещу религиозен геноцид. Щом не е в България… Тук дори и дума не става за протест. Дори за съпричастност е трудно да говорим. (Изключвам една шепа хора, които са си „маркирали” Фейсбука с арабския символ „Н”.) Не ни и хрумва да си представим, че можем да сме на мястото на тези мъченици… Някак удобно забравяме и собствената си история, когато мнозина са просияли в лоното на светиите на Православната ни църква именно с мъченическата си смърт и отказа да променят вярата си.
Но иначе сме бунтари по природа. Някак вътрешно ни се отдава. Протестирахме срещу правителството (и го защитавахме) – и нашето, че и руското. Осъждахме убийството на жирафа Мариус в Дания и на ягуара Алфонсо в Ловеч. Дори имената на животинките знаем. Страдахме… А и медиите ни им отделиха повече от подобаващо ефирно време. А да се сещате за името на поне един убит християнин в Мосул? И аз не се сещам… Че защо ни е да знаем? То и за медиите ни това не е новина, която да си заслужава прайм тайма. Не сме ние с маркираните домове. Не сме ние тези, които ще бъдат обезглавени заради отказа да променят вярата си. Няма нашите деца и сестри да бъдат генитално осакатени, да бъдат продадени в робство, да бъдат направени безгласни кукли за сексуални забавления. Не са нашите майки тези, които режат пръстите си, за да не умрат от жажда децата им. Не сме ние номадите. Без дом, без родина… Но с вяра. Ние сме си добре. Спокойни. Неми свидетели на случващото се. Е, понякога се възмущаваме, когато ислямисти публично екзекутират чужденец. (Бог да го прости американския журналист, това е голяма трагедия.) А и нашите телевизии вече няколко дни въртят видеото на терористите и обстойно ни запознават с реакцията на тоя или оня от Белия дом или НАТО. Ама щом от Вашингтон не са казали нищо за християнския геноцид в Ирак и Сирия, и нашите телевизии мълчат. Мислех си, че ако има българска следа в цялата тая кървава драма, ще има и реакция от медиите ни поне. Уви…
Преди няколко дни в World Tribune писаха, че бойците на „Ислямска държава” извършват зверствата си в Ирак и Сирия с българско оръжие. Информацията бе препечатана от няколко наши сайта. И дотам. Не чух някой журналист да се поинтересува вярно ли е, че има българска следа във въоръжаването на терористи. Да тика нахъсано микрофона и неудобния въпрос пред устата на някоя отговорна фигура. Не чух и български държавници или оръжейници да опровергаят информацията, ако е клевета на чужди медии… Ето пример и за това, че дори и да е замесено името на България в международен скандал, някои неща пак не ни интересуват…
Ирак и Сирия са доста далече от България, а ние се оказва, че сме и с хронично късогледство. За по-сигурно си издигнахме не само медийни, но и истински дувари по границата срещу тези хора. Не ни се слуша за тях. Не ги искаме у нас. Не трябва да ни развалят „розовия” селски рахат даже с присъствието си. И си стоим тихи и кротки зад стената. Три метра висока телена ограда. Като в концлагер. Само дето не се знае ние вътре или извън него сме. Уж се пазим. От кого? От терористи? От ебола? От клетници без дом? „Ние не можем да осигурим храна и къщи на пострадалите от наводненията, та на тия чуждите ли да даваме!” – подвикват мнозина. И никой не се замисля, че бежанци от Ирак и Сирия имаше сред доброволците и в Аспарухово, и в Мизия. Едни хора, останали без дом, помагаха на други хора, останали без дом, с надеждата, че могат да намерят дом тук. Или поне съпричастност… Няма такава. Или по-точно, понякога има, но бързо се изчерпва. Медийният интерес също. А той до голяма степен „подхранва” милосърдието ни. Вече не ни интересува какво се случва с бежанците, които все пак успяха да намерят убежище на българска територия. Гладни ли са? Жадни ли са? Живи ли са?… А какво остава за тези, които са извън оградата… Които още бягат от клане… Които избират смъртта или номадството пред това да предадат Бога…
А сега спрете да си представяте!
Всички сме „назаряни”…
Авторът е Милена Дойчева . Публикувано е в offnews.bg
