За мен хобито започна на рожденият ми ден през 1976 година. Тогава получих подарък от майка ми и баща ми- онзи култов коплект „Пико Юниор”, съдържащ двуосната 80-ка , двата вагон-мечта, кръгче релси от малкия радиус, ключ/регулатор за управление и една зарибяваща диплянка. Но моите родители не се бяха сетили да ми купят батерии за влакчето, така че нямаше как тази прекрасна играчка да се пусне в действие на празника. Тогава моят чичо, човек с широки теоретически и практически познания в областта на електро и радиотехниката, заяви, че батериите много бързо ще се изтощят и ,че е по-добре да ми направи един трансформатор. За целта взе при себе си локомотивът, ключът/регулатор и няколко релси. А при мен останаха само вагоните и диплянката. Докато стане готов трансформатора, което отне десетина дни, единственото ми занимание с влакчето беше да вадя вагоните от кутията, да ги гледам с часове, и да се възхищавам от детайлната изработка на ресорите, буксите, релефните надписи по рамата. След това разглеждах диплянката, където имаше снимки на няколко модела от програмата „Пико-експерт” и тайничко си мечтаех за четириосният пътнически вагон и електрическия локомотив /Е42/.
Може би точно тогава съм придобил способността „да броя нитовете” както се изразява един наш съфорумец.
Когато трафа стана готов, чичо ми го донесе лично в къщи и започна една голяма игра- кръгче релси наредени на килима, а около кръгчето лежим баща ми, чичо ми и аз, локомотивът ту тегли вагоните, ту ги бута, под релсите се полагат разни книги за създаване на наклон, хронометърът засича за колко секунди ще бъде направена обиколката, накратко казано радост голяма и за тримата! Но въпреки всичко имах чувство на неудовлетвореност от факта, че моето влакче няма дори приблизителна прилика с влаковете, които по това време пристигаха и заминаваха от Централна гара София. Майка ми се грижеше влакчето ми да получава редовно нови допълнения, до края на 1976 имах към комплекта още два четириосни товарни вагона /един контейнеровоз и един хладилен/ имах две ръчни стрелки и един двукрил семафор. През следващата година получих от баща ми 20 прави релси и още два двуосни товарни вагона. С тези попълнения кръгчето се превърна в доста широка елипса, а смесената шествагонна композиция вече предтставляваше сериозен товар за юниорската 80-ка. Но онова чувство на неудовлетвореност не ме напускаше- все още нямах четириосен пътнически вагон /който да наподобява поне малко вагоните серия 47/ както и съвременен дизелов или електрически локомотив /който да наподобява 04 или 43/, а и не бях виждал до този момент да се продават в Млад техник. За пръв път видях мечтаният подвижен състав да се продава в ЦУМ през лятото на 1979. Първото нещо, което ме впечатли бяха ужасно високите цени- 20лв за локомотив Е11 и 7.50лв за четириосен модернизирунг ваген! За зла участ точно тогава родителите ми решиха, че вече имам достатъчно влакчета и няма да ми купуват повече! Все пак извърших поредица от финансови подвизи, и в края на 1979 бях горд собственик на електровоза Е11 и на един второкласен модернизирунг ваген! Но както се досещате, една птичка пролет не прави, както и едновагонна композиция е нищо! От този момент нататък ходех по два три пъти в седмицата на обиколка ЦУМ-Млад Техник, с 15 лева в джоба и с надеждата да пуснат пак модернзирунг вагени, за да си купя още два! Но през цялото лято на 80-та единственият артикул, който Млад техник предлагаше за НО беше 30 градусова кръстачка! Въобще зареждането на тези магазини беше нередовно, хаотично и човек никога не можеше да намери това, което търси. Затова се купуваше просто ТОВА, КОЕТО ИМА!
До 1983 година бях събрал безразборно 9 локомотива, 22 вагона и няколко къщички и гарички от Веро. През есента на 83-та реших, че трябва да съсредоточа средствата си към бъдещата си професия- електрическата китара! Подобно на влаковете, родителите ми решиха, че след като са ми купили акустична китара няма смисъл от повече инвестиции в тази посока. И така през октомври 1983 предложих колекцията си за продажба на Мишо Табаков, който обаче обра само четириосните пътнически вагони. Другите модели си останаха при мен.
Десет години по-късно, в началото на 1993 видях в магазина на Сони на Витошка една витрина на Пико, където имаще почти всички локомотиви на фирмата, много вагони сред които и два от моите любими модернизирунг ваген- багажния и бюфета. Само, че цените вече не бяха 7,50 лв за вагон както навремето в Млад техник, а 363 лева /за по-младите- в началото на 90-те българският лев е нестабилен, постоянно обезценяван от инфлацията, тогаващният курс беше 15 лв за една Дойче марка, или 363 лева се равняват приблизително на 24-25 сегашни лева/. Но пък и аз вече не бях онова 10 годишно дете, което събираше стотинки от върнати бутилки за влакчета, вече работех и печелех съвсем прилични доходи, така че решението само за секунди беше взето- купих веднага и двата вагона! Още същия ден старата ми детска колекция беше извадена от кашоните, подредена на масата и ... така се завърнах в хобито. Няколко дни по-късно последваха куп съдбоносни събития- брат ми, който тогава беше ученик в класическата гимназия ме запозна с негов съученик, който /по думите на брат ми имал голяма колекция в НО/, а на свой ред съученикът на брат ми ми разказа за свой братовчед, който е музикант и бил много, ама много запален хобист! Ако не сте се сетили става дума за нашият съфорумец Адри. Първата ми среща с Адри се състоя през февруари 1993 година у нас, а втората няколко дни по-късно у тях. За тази втора среща, Адри се беше постарал да извади и подреди почти цялата си колекция на холната масичка, на бюрото си, върху пианото и по етажерките на секциите, от което бях много силно впечатлен. По време на тези срещи, Адри ми говореше почни непрекъснато за двамата най-големи хобисти по неговите думи. Единият, когато канел в къщи гости им пускал композиция от 12 модернизирунг вагена, осветени, а локомотивът бил 01 или 41, които се движели гладко смазани като шевни машини, а колелата им били боядисани в червено! След това пускал на гостите си композиция от 35 думкара...А другият си бил изписал наскоро 3 броя от новите пощи на Заксенмоделе и започвал работа /цитирам абсолютно дословно/ започвал да работи върху три нови композиции... Силно впечатление ми направи интонацията с която Адри произнасяше думата „поща”, като влагаше толкова замечтаност и любов най-вече на буквата „щ”! От тази среща си тръгнах със съвършенно ново, непознато за мен дотогава възприятие за хобито, както и с двете книги на инж.Деянов „Тракционният подвижен състав на БДЖ- парни локомотиви” и „Тракционният подвижен състав на БДЖ- дизелови и електрически локомотиви”
Тези двамата хобисти, за които Адри постоянно ми разказваше бяха Васко и Жоро, при това Адри много се чудеше как може да събирам НО, a да не познавам Жоро и Васко. За щастие наваксах този мой пропуск месец по-късно, когато бях с Адри на улицата, а те двамата заедно се зададоха по булевард Христо Ботев. Отново ще отворя една скоба за по-младите читатели- тогава Васко беше с естествено руса коса, Жоро с черна, а косата на Адри стигаше до кръста му.
През ранната пролет на 1993-та братя Негревски добавиха в магазина си на улица Позитано 46 и оказионна търговия с влакчета и много бързо това малко магазинче стана притегателен център за почти всички хобисти в т.ч. и стендов моделизъм, корабо, авио, бойна техника, колички, противопожарна техника и какво ли още не.
С по-малкия брат Валентин Негревски бяхме учили в едно училище, а после бяхме и заедно в казармата, така че посещавах магазина много често, всъщност всеки ден прекарвах там по няколко часа. Тогава именно се запознах с много хобисти Йордан Андреев /Данчо Финта/ Сашо, Стоянчо, Венци алпиниста /да не се бърка с Бест рипера/ Митко ТТ, Ицо енаджията, там се запознах с Ицо лидера, брат му Петко и техния баща, Стойко Алексиев, Георги Тасев /племенник на проф. Тасев/ Любо-учителя по рисуване, Жорж Бонев, малкия Жорко /той сега трябва да е към 40 годишен вече/, Виктор /беше много запален и по трите мащаба, след това изведнъж изчезна/ имаше един друг Ицо с побеляла коса и брада, може би го помните, беше много редовен на сбирките. Като казах сбирките, тук е момента да припомня че инициатор на тази вече 20 годишна традиция е Иван Негревски-по-големият брат от собствениците на магазин Джониленд. Иван Негревски /Джони/ беше създал едно доста уютно ъгълче в магазина с една кръгла маса с няколко пластмасови стола и кафе машина, където всеки посетител можеше да седне и на кафенце да си побъбри с другите посетители или с продавачите, както и да договори някоя заменка /лично аз на тази масичка съм договарял феноменални заменки в този период/! Джонката сякаш си беше поставил задача да сближава хобистите и да спомага възможно най-добре за контактите помежду им. Така беше започнала сбирката на стендовите моделисти всеки петък от 17.00 при Джони, и всяка сряда на корабомоделистите пак при Джони. Първата сбирка за ж.п. моделисти Джони обяви в края на декември 1993 година- четвъртък 17.00 в магазин Джониленд. За съжаление на тази сбирка бяхме само трима души, като при това се точихме повече от час докато се съберем. А при стендовиците дисциплината беше желязна- точно в 17.00 пристигаха на куп около 20 души. Но в началото на 1994 сбирките потръгнаха, започнахме да се събираме по 7-8 човека, Жоро носеше списания Айзенбан Куриер, Айзенбан Журнал, Моделайзенбанер, каталози на Роко и Флайшманн, всички ги разглеждахме и коментирахме, Жоро превеждаше обясненията от немски, с други думи тези сбирки имаха изключително образователен характер. На тези сбирки като най-редовни посетители си спомням Жоро, Васко, Сашо, Стоянчо, Венци, Митко, Ицо енаджията, аз и Адри който тогава работеше в магазина.
През пролетта на 1994 година ново събитие оказа огромно влияние върху моето изграждане като хобист- за пръв път гостувах на Васко! Разбира се, като Адри ми беше разказвал година по-рано, аз също бях почетен от домакина с ритуала „41-ца тегли 12 осветени модернизирунг вагена” , но освен това Васко ми показа една до друга две 41-ци- едната в чист фабричен вид и втората „суперосана” от него! Това беше моментът, в който разбрах колко различно изглеждат колелата когато са отляти от червена пластмаса, и когато са боядисани с червена боя, а като добавим и кутиите на електрическата инсталация боядисани в жълто колко „отварят” локомотива... Още същата вечер с една малка четчица боядисах колелата и рамата на моята 01.5 в червено и кутиите в жълто и така се „подхлъзнах” по наклонената плоскост на този вид хоби дейност.
През 1994 се запознах със Стефан Чернев /за него вече писах/ и със Стефан Стоичков! През същата година се запознах с Еди Диранов и установих първите „задочни” контакти с Йордан Тасев /чрез посредничеството на Васко/. За капак през същата година видях макета и моделите на Боно Стефанов! Благодарение на всички тези контакти, мога чистосърдечно да си призная, че вече бях нагазил много навътре, вече бе ясно че това хоби ще бъде за цял живот!
В самия край на 1994 достигнах и първата си замислена и изпълнена цел- бях събрал всички шихтови вагони от каталога на Пико за 1980 година.
Веднага беше подгонена и следващата цел- събиране на възможно най-голям брой серии немски парни локомотиви, но не повече от две разновидности в серия.
През 1995 се случиха онези неприятности с Джониленд, за които Адри вече писа, но станалите вече традиция четвъртъчни сбирки продължиха в едно кафене на ъгъла на Сливница и Ботев. През есента на 1995 започнах с първите си преправяния на парни локомотиви в други серии. Тази дейност според списание Моделайзенбанер се класифицираше като категория А2 – изпозват се всякакви части от фабрични модели, но трябва да се получи нов модел/ нова серия. Първите три модела представих на четвъртъчната сбирка в края на ноември 1995, а моделите бяха 01-ца айнхайтс с вагнер крила, направена от пиковска 01.5 и ревелска 01, 57-ца, направена от две 55-ци на Пико и 80-ка, но триосна с напъно комплектовани сцепни и пароразпределителни щанги, направена от пиковска юниорска 80-ка, пиковска 89-ка и части от втората 55-ца, която използвах за направата на 57-ма серия.
