Три месеца начално обучение в Кюстенил - тогава номерата на нашите поделения започваха с 56 ххх.
След "малкото уволнение" за нова година на третия месец - първата полагаема отпуска от 15 дена,
ме качиха "...там дето пиле не пее и слънце не грее" с надморска височина на плаца -1620 м.
Половината покрив се беше срутил от натрупания сняг (1,60м в най-топлата зима)
Участък от ляво, център и дясно общо 27 км ( в дълбочина около 10 км),
нема зиме, нема лете - ние сме там минимум 8 часа с изключение на "експреса" - тези 27 км общо обходени за 12 часа.
Най-висока точка на участъка 1924 м надморска височина!
Виждахме изгрева на слънцето почти едновременно с тези на морето.

Останалите часове от денонощието се разпределяха през лятото по 8 часа копаене на окопи в цял ръст и
последващо бетониране пак от нас - така се градеше "крепостта" за кръгова отбрана.

И последните 8 часа - лично време - кеф ти спи, кеф ти на лов ходи, кеф ти волейбол играй и все такива занимания.
Ток имахме само по 6 до 8 часа в денонощието - на дизел генератор, който зимата в студа не всеки път успявахме да запалим.
Доставиха ни преди уволнението един малък бензинов, който го местехме по стайте където ни трябваше ток - обикновенно
в "димитровската стая" с телевизора - ауспуха през прозореца и готово - имахме
малко шумна телевизия, ама гледахме всяка неделя.

предаването де...

Почивен ден - един път в месеца, дето уж и геренал не може да те закача 24 часа,
но всъщност винаги си дежурен - тоест спиш, къпеш се и ядеш през 2 часа, защото
изпращаш и приемаш нарядите с оръжие нон стоп в денонощието.
И така без цивилизация - 18 месеца, когато си получих втората полагаема отпуска оползотворена
за изпити, благодарение на които се уволних "само" (!?) с 45 дена задръжка. Наборите откараха общо 90 дни повече.
За цивилизация броя най-близкия голям град - "джумаята" отстоящ на 80 км по въздуха. Не се брои базовото
ни село на около 30 км по горските пътеки, с население от три бабички, поща и една кръчма с пияни и яки дървосекачи.
Ей така, от ходене по чукарите и удари на глезените вскалите, и до ден днешен мога да си извадя
десния сам с ръцете си, след което да го върна на място и "проходя" без проблем.
Не съм бил офицертин, нито сержант, а обикновен наборен войник.
Сержант се оказах 20 години по-късно при последното повикване за справка по запаса.
Всъщност дори не знам дали все още съм в запаса - нямам понятие от новите закони за резерва.
Но си пазя повиквателната със сборния пункт в случай на мобилизация - ей така, за всеки случай.
От службата помня и лошото (нищо че казват че се забравяло).
Породено от времената, тъпите политики и офицери, закони и наредби и т.н. и т.н.
Случки и примеждия всякакви, особено по време на обстановка, но всичко все пак
май е било за добро - тези които останахме в тази служба (щото имаше и връзкарчета избягали в други войски)
или на този свят въобще, май станахме хора...или поне така си мислим.

Но най-вече помня хубавото - имам все още приятели добри,
с които съм служил тогава и делил всичко като брат почти по цялата страна и си поддържаме връзката,
а с двама от които и до ден днешен сме заедно в София - ходим както по семейно му из страната на екскурзии,
а и на някои празници сме заедно - мъжката дружба от тези гадни две години си е май вечна!
