Ерстфелд - ГьошененПреди нашият влак да потегли трябва да се прикачи допълнителен локомотив. Това важи най-вече за товарните влакове, в края на които се присъединява спомагателен локомотив, защото в противен случай има опасност куплунгите да поддадат под тежестта на влака. Пътническите влакове в общия случай може да се въздържат от допълнителен локомотив. Но ние искаме да преживеем нещо вълнуващо и затова ще пътуваме с два локомотива.
Има много различни видове тракция. Основното разграничение се прави между подсилена тракция и много единици. При подсилената тракция всеки локомотив разполага с поне един машинист в кабината, докато при системата много единици те се управляват от една кабина и не е задължително да има машинисти в подчинените локомотиви. Освен в челото на влака локомотиви може да бъдат включени и в края му, както и в междинната секция. Това са решения, които трябва да бъдат взети преди да се отправим и да преодолеем следващата отсечка.
При потеглянето от лявата страна на влака виждаме хотели и ресторанти, които изпулват тази страна на улицата. Тази колекция от ресторанти е пряко свързана с железницата. Спирачите, чиито бели дробове били значително раздразнени слизали тук от влака и след това отивали на по бира. Колкото по-къс е пътят дотам, толкова по-добре. Резултатът е, че ресторантите се борели за тези бедни момчета.
Повече подробности разпознават тези, които са на удобно разположени, защото там могат да се видят депото, което е наистина доминиращо над околността. То обхваща почти цялата дължина на станцията, така че гарата е построена успоредно на депото. В сравнение с други обекти от този вид Ерстфелд е сравнително малък, но почти никъде другаде няма депо, което по площ е голямо почти колкото прилежащата гара.
След гара Ерстфелд, или всъщност по-скоро още в района на самата гара линията влиза в наклон от 26 ‰. Тази стойност означава, че линията се издига с 26 метра на всеки на 1000 метра дължина. В сравнение с други превозни средства това е доста обичайно, но железниците са с различни стандарти и за тях това си е огромен наклон. За разлика от предишната отсечка на тази трябва сериозно да се впрегнат локомотивите, за да ускори влакът.
Затова макар че нашият влак има два локомотива ускорява едва-едва. Пътуването сега няма да бъде особено скоростно, защото по трасето има много завои. Шеговито може да се каже, че Gotthard има само два завоя - ляв и десен, просто тъпото е, че непрекъснато се редуват.
От дясната страна можете да видите река Ройс, която тук е опитомено в широк канал. Течащата вода създава енергията за нашия влак и за региона. Тъй като реката все още тече доста бързо, човек винаги може да се възхищава на хората с канута, борещи се с дивите вълни на Ройс.
И за да потвърди твърдението ми относно завоите, влакът веднага влиза в десен завой и след това отново наляво. Все още сме в отсечката с максималния наклон. Но това се променя скоро, защото влизаме в по-равна част на трасето. Първото интензивно изкачване е завършено и най-накрая Можем да потеглим със сериозна скорост. Само че това би било грешка, защото куплунгите няма да издържат на натоварването.
Това място събужда страха на множество машинисти, защото ускорението и напрежението, оказвано на куплунгите може лесно да доведе до разкъсване на влака. Затова и местността носи разговорното име Гробището за куплунзи. Но с нашия влак всичко е наред. Чудесно е, когато може да се разчита на опитни машинисти. Грешката да не се редуцира теглителна сила тук, малко машинисти допускат два пъти.
Човек би се запитал защо пътят не е прокаран през по-плавни наклони, които да позволят по-добро ускорение. Релефът определено би позволил това, защото тук все още няма назъбени планински върхове и урви. Причината е в парните локомотиви, движили се в началото на експлоатацията на трасето. Щом се изкачат високо още тук в предпланинската област, то след това пътят им през планината е значително улеснен.
Но тъй като ние искаме да отидем на високо трябва да се очаква, че няма да останем дълго в равен терен. Така наклонът отново нараства рязко. Но сега дори и най-тежките влакове са достигнали максималната разрешена скорост. Наклоните тук се движат около 22 ‰. Стойност, която все още може да бъде определена като умерена, тъй като всичко е просто прелюдия към това, което сега се открива пред нас.
По отношение на релефа тук все още има живописни ливади. Течащата през долината река Ройс остава все по-ниско под нас, а и преминаващият покрай нея аутобан също не показва дори и най-малкото намерение да започне изкачване. Това прави единствено железницата и така достигаме първата гара, разположена на северните склонове на прохода Готтард и то без да минаваме през големи тунели или мостове. Тази планинска железопътна отсечка е донякъде странна, но и добре обмислена. Ако парният локомотив покаже затруднение при изкачването машинистите са имали възможност да спрат на нея и към влака да се прикачи допълнителен локомотив начело на композицията.
Гарата се нарича Амщег-Зиленен (Amsteg-Silenen), и се намира на 544м над морското равнище. Така че за разстояние от 5 км сме се изкачили със 72 метра. Тази гара също е получила двойно име, и тук ние все още сме в Зиленен. Тук от години не е спирал влак. Само сградите свидетелстват, че тук са спирали регионалните влакове. Сега минават през старото трасе през прохода.
След напускане на гара Амщег-Зиленен следва първият тунел от планинската част на трасето. С дължина от 183 метра, той е един от средно-дългите. Но той ни показва, че вече сме в планината, защото следва скалните стени, а там където миньорите не са успели да ги пробият, излиза за кратко на открито. От дясната страна на влака можем да се възхищаваме на местността, а трасето отново навлиза в изкачване, за да атакуваме следващите стръмнини.
Веднага след първия тунел следва високият 50 метра мост Кестеленбах (Chestelenbachbrücke), който прехвърля гърлото на долината Maderanertal. Мостът е сред най-високите в SBB и далеч под него остава село Амщег, намиращо се в тясната долина. Ждрелото на Ройс е непосредствено напред. Нашият влак разбира се е в непрекъснато изкачване още откакто напуснахме Амщег-Зиленен, и затова набираме височина. Преди да влезем в следващия тунел, на дъното на долината виждаме ВЕЦ Амщег. Пред нас преминават водопроводите под високо налягане, които подават вода към турбините й. Тук се е произвеждала електро-енергията, необходимостта на нашите локомотиви сега, за да изкачат планината. Точно така, била е произвеждана, защото това е старата електроцентрала. Новата, което сега се произвежда електричество, се намира дълбоко във вътрешността на планината.
Но ето че отново става тъмно, тъй като нашия влак е влязъл в тунел. Бихме могли да използваме момента, за да сменим местата си. Така тези, които преди това са седяли в дясно ако минат от лявата страна ще могат да се порадват на гледката която се разкрива оттам. Това обаче може да стане веднага след тунела. Той е достатъчно дълъг, за да се настаните правилно. Влакът влиза в друг тунел, който отново скрива ландшафта. След като излезем от него се качваме на най-високия мост на Швейцарските федерални железници със своите 77 метра - мостът Инчиройс, който прехвърля река Ройс за първи път по Готтардското трасе. Това е модерна стомано-бетонна конструкция. Долу в долината виждаме, че магистралата също се прехвърля, но тя се преминава от другата страна. Само железницата остава на този бряг.
Пътят води на юг. Малко след като преминем през моста подминаваме бившиата спирка Инчи и още един мост. Далеч надолу в долината река Ройс също следва пътя си. От другата страна на долината е магистралата. Да се изгради всичко това в този тесен каньон, не е било никак лесно, и е станало възможно само благодарение на железницата, достигнала до тези височини.
Този изглед многократно е закриван от тунели. Накрая обаче трасето, въпреки многото завои се отправия право на юг, където ни очаква следващата спирка. Тя е Гуртнелен (Gurtnellen). Сега сме вече на 737 м над морското равнище и сме осъществили сериозно изкачване. Спирка Гуртнелен, тоест махалата около спирката е вклинена между стръмни склонове и малка част от пространството е заета от спирката.
Хоризонталната спирка позволява само една много кратка почивка за локомотивите. Gurtnellen, като всички пунктове от маршрута на Готтардската железница е построена равна. Така наклоните по трасето са само между станциите, които по този начин образуват изключение, но не може да се каже, че улесняват живота на машиниста. Ето защо спирките по Готтардската железница са все още важни, въпреки че от години на тях вече не спират регионални влакове.
Гуртнелен е специална гара. Влаковете вече са преодолели половината от изкачването и машинисти са направили своите разчети как да продължат до върха. Особено когато релсите са мокри Гуртнелен се превръща в точка, от която няма връщане, защото, ако сте стигнали дотук, значи ще се изкачите и до горе. Но ако сте се добрали с последни усилия дотук, то в такъв случай трябва да се погрижите за допълнителни локомотиви.
Времето сякаш е спряло тук. Влакове, които се устремяват през гарата отново са посрещнати от персонала. Все пак Гуртнелен е светъл лъч в монотонното ежедневие. Отделете й своето внимание и ще се убедите, че гарата е една антика от отминали дни, пренесена в днешното забързано ежедневие на железниците.
Нашият специален влак обаче продължава без да спира, затова само поздравяваме старата гара и отминаваме нататък. Ето, че река Ройс отново е от лявата страна на ж.п. линията на височината на нашата линия, така че можем да видим водната маса, преминаваща през долината с гръм. Камъните и дърветата в речното корито ни напомнят за силата на стихията.
Само че не можем да видим гледката, която се разкрива пред машиниста, защото следва една естествена преграда, която влакът не може да преодолее. Линията прави десен завой и се доближава до скалните стени. АКо спуснете махало ще видите, че то остава наклонено ведна и съща посока, независимо какви маневри прави влакът. От завоя влакът влиза в тунел, но вместо да тръгне по права линия завоят става още по-остър. Така прави пълен кръг, преди да излезе от тунела Пфафеншпрунг, спечелвайки няколко метра.
Влакът сега отново се движи над долината, и ни предлага гледка към тази теснина. При спираловидния тунел Пфафеншпрунг долината и вече не можем да се насладим на дивата романтика от преди малко, заради бента на малък язовир. Той е част от електроцентралата Амщег, която произвежда електричеството за нашите локомотиви.
Все още нямаме представа какво следва напред по трасето, защото видимостта е ограничена, а склоновете отстрани са стръмни. Така че не е изненадващо, че тук отново и отново следват тунели. Мястото е много вълнуващо, но едва забележимо. Влакът изчезва в тунел, напуска го и веднага след него се изгубва в следващия.
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=389408&nseq=16
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=389172&nseq=19
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=384025&nseq=20
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=382758&nseq=23Горният тунел Майенройс
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=389396&nseq=18
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=375469&nseq=29
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=340719&nseq=57Средният тунел Майенройс
Колкото и тясно да е мястото и да преминаваме през него мигновено, ако сте били наблюдателни сте разпознали моста горе. Затова обаче трябва да сте гледали от дясната страна на влака. Лявата страна предлага гледка в пропастта. Току-що преминахме долния мост Майенройс (Meienreussbrücke). Безличен мост, но част от серия от три моста - сложна инфраструктура, характерна за железопътното трасе Готтард.
Мостовете Горен и Среден Майенройс и църквата на Васен
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=375471&nseq=28Влакът се озовава след моста в тунела Кирхберг (Kirchbergtunnel) и след като го напуснем ни дава възможност да видим най-известната църква в Швейцария. Тя се намира на хълм и е храмът на селцето Васен. Идва да ни покаже, че сме стигнали завоите на Васен и ще ни служи за ориентир, докато влакът ни на няколко пъти смени посоката си на движение.
http://www.railpictures.net/viewphoto.php?id=341077&nseq=52
Австрийски Railjet напуска тунела Ватингер и се движи по долния мост Ватингер
В дългия завой пътниците от лявата страна могат да се любуват на църквата. Все още сме под нея. Който гледа в другата посока може да разпознае, че влакът се движи право към скалната стена и там изчезва в тунел. Разбира се, това е впечатляващ участък на маршрута, но не е последният такъв.
Това място е много добре познато, защото изображения на влакове и църквата зад тях може да се видят много често. Това място е популярно за снимки. И аз бих направил сега снимка на това място, но искам да намеря собствения си прочит, в който църквата да не бъде на заден план, а водещ мотив на фотографията.
Преди влакът да се скрие в тунела обаче отново преминава над река Ройс. Това е едва второто й преминаване и веднага след тунел Ватингер (Wattinger) ще направим това още веднъж. Влакът отново смена посоката си на движение, тръгвайки на север.
Намираме се на височина от 928 метра. Откакто напуснахме гарата Имензее (Immensee) сме изминали 62,760 километра, изкачили сме 468 метра височина. Така че сега сме два пъти по-високо отколкото в Имензее. Но все още не сме достигнали най-високата точка на трасето. Защото гарата Васен (Wassen) е просто още една малка стъпка по пътя нагоре, макар и една много специална гара.
Порталът на тунела Роорбах
Не само защото Васен винаги се произнася погрешно, защото това не е Вазен (Wasen), друго село в Ементал. Тук сякаш всичко е обърнато наопаки, защото влакът движещ се на север тук всъщност се е отправил на юг. Още в самата гара следва друг тунел. Той не е построен просто за да предпазва хората в селото от шума, но и за защита на влаковете срещу лавини, които тук пресичат железопътната линия. По-добре от тунел не могат да бъдат защитени. Тунелът не е дълъг, но за сметка на това в него влакът отново влиза в изкачване.
http://www.henewiu.ch/Gotthard%20-%20Nordrampe/album/Stationen/Wassen/vorbild.htmlГара Васен
Постепенно и локомотивите започват отново да отчитат в работата си, че се движат по планинско трасе с дълго изкачване. Машините, които досега работеха на границата на възможностите си загряват малко повече, отколкото в долината, но това не би трябвало да е проблем, защото те са проектирани за това дълго изкачване, което е предизвикателство за технологията.
Всичко това вече не създава грижи на хората във влака, защото сега църквата на Васен изглежда толкова близка, сякаш могат да се протегнат и да я докоснат. Влакът сега е на същата височина и сега хората могат да се насладят на директната перспектива, която им се разкрива сега. Дивата природа на кантона Ури, с църквата, което сякаш закриля всичко наоколо.
Ако погледнем напред, можем да видим, как локомотивите се движат по средния мост Майенройс. Това е най-известният от серията от три моста, защото той е най-открит за гледане откъм долината. За сметка на това дърветата закриват гледката към другите два моста. Влакът отново се отправя наляво и следва скалната стена, докато се скрие в последния тунел на северната рампа на Готтард.
В момента сме в спираловидния тунел Легищайн (Leggisteinkehrtunnel). В него влакът отново връща в посока юг, за да се постигне необходимата височина, той вече не е необходимо. Веднага след спираловидния тунел следва последният от поредицата тунели Майенройс (Meienreussbrücken) и влакът отново се движи на юг, а хората се наслаждават на прекрасната гледка от лявата страна на влака.
http://www.henewiu.ch/Gotthard%20-%20Nordrampe/album/Tunnel/Leggistein/vorbild.htmlЦърквата се появява отново от лявата страна на лиията и може да се наблюдава отгоре вляво. Но скоро трябва да си вземем довиждане с църквата, която ни служеше в последните няколко километра като ориентир, а ние продължаваме все така само на юг. Влакът приближава предпоследния мост на Северната рампа на Готтардската железница.
Самото име изпълва някои хора, които са имали нещо общо с курса, със страхопочитание. Говоря за моста Роорбах. Докато мостът не е проектиран наново той отново и отново ставал жертва на страховитото ждрело. Роорбахлауи. За щастие нито веднъж това не е станало, докато по него се е движел влак. Мостът днес служи и за защита на влаковете и всъщност по същество представлява тунел, провесен във въздуха.
Веднага след моста Роорбах следва тунелът Наксберг. Той е най-дългият тунел по северната част на Готтардската железница, а също и последният. Влаковете изминават 1570 метра в тунела. Затаяваме дъх, защото скоро ще прехвърлим билото. След тунела преминаваме няколко завоя и сме на върха. Целта на този етап, Гьошенен, е достигната.
Но преди това, хората виждат от лявата страна на влака една огромна канара. Това е камъкът, който е използвал на дяволът, за да се опита да унищожи новия мост, запращайки го в пропастта. Дяволската канара обаче се стоварила тук до Гьошенен и мостът бил спасен. Само че не е била на мястото, където е днес, защото е била точно по трасето на магистралата и е преместена.
(Следва главата за гара Гьошенен)
