Тъй като забелязвам, че като че ли загадката е разгадана, да покажа още една гледна точка - не зная дали знаете, но Димитър Деянов е коментирал този случай! Ето я и статията му:
МАШИНАТА 14.08 БЯГА ОТ ГАРА НЕМИРОВО И, О. . о, ЧУДО!, ВРЪЩА СЕ САМА
Лятото на 1946 г. Баща ми беше началник сточна гара Костенец. Ние с брат ми учехме в местното училище. Той беше в отделенията, а аз 12 годишен бях във втори прогимназиален клас (днешния 6-ти клас). Живеехме в района на гарата. В такова селище като гара Костенец, всичко най-интересно се разиграва на гарата. Не става дума само за оживлението, на което сме свидетели при всяко пристигане и заминаване на пътническите влакове. За нас – железничарските деца, а и за другите, които живееха наблизо и играехме заедно, всичко беше известно, защото всичко се извър-шваше пред очите ни. За мен пък, който се интересувах от всички подробности: вземането на вода, чистенето на пещите и подготовката на локомотивите за предстоящото тежко нагорнище до гара Немирово, беше винаги интересно. При всеки случай на свободно време, след учене или игра, аз наблюдавах всичко което се вършеше на гарата.
Гара Костенец беше нещо като тракционен пункт, за зареждане на локомотивите с вода от помпена станция на река Марица, водоснабдителна кула, кранове и ями за чистене на сгур, на първа и трета линия. Надлъжният профил на участъка от гара Белово до Немирово беше в нагорнище. По тази причина локомотивите вземаха вода и чистеха пещите си само когато пътуваха в посока към София. На по-тежките пътнически влакове и на почти всички товарни се даваха помощни локомотиви, от гара Сараньово до Немирово или само от Костенец до Немирово. Това зависеше от масата на съответния влак.
Помощните локомотиви се числяха в депо Сараньово и се даваха според графика за движението на влаковете. Най-често в ролята на помощен локомотив работеше машината 14.08. Минат се, не минат, час или два, виждахме 14.08 да помага начело на някой влак към гара Немирово, или да се връща оттам изолирана, за следващия по графика влак. Рано сутрин и вечер отиваше в депо Сараньово, да напълни тендера с въглища и да се смени локомотивната бригада, а през останалото време беше повече около гара Костенец.
За разлика от останалите локомотиви серия 14, още тогава машината 14.08 нямаше димоповдигащи шитове (крила) и ние децата си я наричахме „голата машина”. Въпреки това тя си беше „нашата” машина, която работеше помощна служба около гара Костенец, за разлика от останалите – влаковите локомотиви, които пристигаха и заминаваха с влаковете си.
Тук ще направя едно отклонение за да поясня тогавашната обстановка в гара Костенец, обстановката в която живеехме, в която нашите родители работеха и протичаше стопанския живот на селището.
Освен 14.08, за която споменах вече, ние имахме още една машина, която смятахме за „наша”. Това беше тендерката 35.37. Тогава тя също се числеше в депо Сараньово, но по график работеше като маневрен локомо-тив в гара Костенец. Тя също два пъти в денонощието се връщаше в депо Сараньово, за да зареди въглища и да се сменят локомотивните бригади, след което, начело на някой от бързите или пътнически влакове (за да ползва трасе), пристигаше в гара Костенец и се заемаше с маневрената дейност. А целодневна работа, че понякога и нощно време, за маневрен локомотив имаше. Книжната фабрика ежедневно получаваше по няколко вагона въглища, целулоза, балирана хартия за втора употеба и товареше готовата си продукция. Кибритената фабрика получаваше въглища, тополови трупи и също товареше готовата си продукция. Цялото снабдяване на град Самоков, на Долна баня и всички селища в тази посока минаваше през гара Костенец. Оттам пък се изнасяха и товареха на вагони за металургичните заводи хиляди тонове шлак, натрупан от примитивният железодобив в миналото (някога около Самоков са действали стотици видни и самокови). В по-ново време този шлак с почти 50 % неизвлечено желязо се оказа ценна суровина за металургията. Освен това се товареха непрекъс-нато вагони с дърва за огрев и готов профилиран дървен материал от всички дървопреработвателни предприятия в района. В товароразто-варният коловоз, който имаше рампа и беше разположен зад приемното здание на гарата и станционната градина, се подаваха непрекъснато вагони за обработка, други се вадеха и подреждаха на един от коловозите в гарата, от където се прикачваха на товарните влакове и заминаваха, а предназнче-ните за гара Костенец се оставяха за обработка. Същото беше и на коловозите за въглища и хартия на книжната фабрика. Така, че работа за маневрената машина 35.37 имаше много и въпреки това, когато се налагаше, я прикачваха отпред на някой от бързите или пътнически влакове за да помогне до гара Немирово.
Такъв беше ежедневният ритъм на живота в гара Костенец. Той се следваше неотклонно и само някое произшествие или необичайно събитие в района разбутваха духовете и предизвикваха множество коментари, особено ако нямаше добро обяснение за случилото се.
Така в един горещ летен ден на 1946 г., както споменах в началото, се разнесе слух, че локомтивът 14.08 обслужван тогава от локомотивна бригада с машинист Димитър Стрински и огняр чието име не си спомням, е бил оставен без надзор в гара Немирово. Вследствие неравност на коловоза машината е потеглила сама и попадайки в надолнището към Ихтиман е избягала, но половин час по-късно . . ., се върнала сама !?
За железничарите от гара Костенец, а и за хората от селището около гарата, не беше новост изпускането на влакове и локомотиви, някои от тези случаи с тежки последици, но това последното . . . , „че изпусната машина се върнала сама”, беше в повече и коментарите не стихваха вече няколко дена.
За мен най-достоверният източник за станалото беше, разбира се, баща ми, защото в гарата железничарите обикновено обсъждат професионално всички подробности за всеки извънреден случай или внезапни затруднения в службата. А ето какво се беше случило през този ден.
В гара Сараньово на един от пътническите влакове за София прикачват помощния локомотив 14.08, с машинист Димитър Стрински. Около обед след като редовно минават навреме през гара Костенец, където влаковата машина се готви 15 минути (взема вода и чисти огън), влакът продължава и пристига на гара Немирово. Помощната машина е откачена и след като маневрира се връща по съседния коловоз пред приемното здание на гарата. Пътническият влак заминава. За минути гаричката се обезлюдява. Времето е много горещо, всеки бърза да се скрие на сянка. Стрински и неговият огняр отиват при чиновника (дежурния ръководител по движението), за да се осведомят кога ще ги пусне да се върнат обратно към гара Костенец. Тук възникват и първите логични въпроси: Защо отиват двамата ? Защо са оставили машината без надзор ? Защо не са изпълнили елементарни задължения, изисквани от Правилника за техническа експлоатация (ПТЕ), когато оставят на място локомотив под пара ? И още редица защо, но . . , хайде де, факт е, че така са постъпили без много да мислят.
Който е виждал приемното здание на гара Немирово знае, че за да се отиде до канцеларията на дежурния ръководител трябва да се изкачи стълбище с най-малко 25 - 30 стъпала, след което излизаш на обширна тераса където са разположени служебните помещения на гарата. От тази тераса коловозите на гарата се виждат като от втори висок етаж.
Та нашите юнаци – Стрински и огняра, се озовават при дежурния ръково-дител точно когато той се готви да излезе за да ги изпрати към Костенец, така че те не се задържат и минута при него, но щом излизат обратно на терасата и тримата виждат, че машината 14.08 бавно лази към изходните стрелки страна Ихтиман. Не вярват на очите си. Дали някой злосторник не се е качил . . ? Не е възможно. След заминаването на пътническия влак, района на гаричката в тази жега е останал безлюден. Истината е обаче, че машината се движи. Разбира се хукват през глава по стълбите, след това по пероните, а след това и по баласта между релсите към стрелките. Огнярът като по-млад изтичва напред, а Димитър Стрински след него. Огнярът вече я доближава и още малко да се качи на тендерното стъпало отзад, но усетила надолнището машината ускорява ход и не оставя никакви шансове за преследвачите си.
Цялата тази сцена става пред очите на дежурния кабинер-стрелочник, който, когато видял идващата към него машина помислил, че се прави някаква маневра, но щом зърнал тичащите след нея хора разбрал, че нещо не е наред и позвънил на чиновника. През това време 14.08 си излиза от гарата, без дори да „разреже” нито една стрелка, тъй като стрелочникът е бил подготвил стрелките за нейния коловоз, с разчет, когато машината замине за Костенец, на същия коловоз да бъде приет очаканият откъм Ихтиман товарен влак.
Джурният ръководител от своята тераса вижда всичко. Втурва се към телефона и алармира гара Ихтиман. Добре, че товарният влак, който е направил среща с пътническия в Ихтиман, не е бил пуснат още към Немирово, каквато е била уговорката между двамата дежурни ръководители от Ихтиман и Немирово.
В гара Ихтиман подготвят веднага стрелките за свободния главен коловоз и предупреждават гара Веринско да задържи там спускащият се вече откъм Вакарел пътнически влак. Разчета е бил, ако избягалата машина достигне и премине през Ихтиман, да спре сама поради равниния профил някъдe му Ихтиман и сп. Живково.
Изминават 10 минути. В гара Немирово нервничат. Чиновникът през две-три минути звъни в Ихтиман. Нищо. Изминават 20 минути. Машината не се показва в Ихтиман. Дали не е дерайлирала или се е обърнала някаде? На Димитър Стрински и огнярът, в отчаянието си, им идва да скочат от терсата направо върху коловозите.
Изминават 35 минути. От Ихтиман няма новини. Вече и в София знаят за избягалата машина и след като не се появява в Ихтиман всички мислят, че с нея е станало нещо. Докато решат какво да предприемат изминават още десетина минути и, о . . ., чудо ! От терасата пред канцеларията на дежурния ръководител в Немирово забелязват, че 14.08 бавно пълзи с тендера напред по нагорнището към гарата. Връща се! Стрински и огнярът пак тичат, пресрещат я и се качват в будката. Там няма никой, но регулаторът е едва отворен и машината върви бавно под пара. Спират я и инцидентът приключва щастливо, без материални щети, но с много опънати до краен предел нерви през последния половин час.
Не така благоприятно приключва обаче случаят за локомотивната бригада. Една седмица по-късно научих от баща ми, че за наказание Димитър Стрински е преместен за машинист на парен кораб-влекач, зачислен в пристанище Лом, а огнярът е уволнен.
Какво още се знаеше за този случай ? Железничарите коментираха, след като бяха чули и обяснението на самият Димитър Стрински, че машината едва се е върнала, така да се каже „с последни сили”, защото когато той и огнярът са я пресрещнали в Немирово, тя се е движила с не повече от 5 км/час, че налягането на парата в котела е било само 7 или 8 атмосфери, а пещта е била почти угаснала – само три или четири огнища жар тук-там по скарата са останали.
Скоро дойде и разказът на селяните от Стамболово, които него ден са работили на полето, близо до линията: „Видяхме, че от Немирово се спуска локомотив. Не вървеше бързо. Постепенно забави движението си и спря, след това тръгна обратно. В кабината не забелязахме хора. . .”
Този случай се коментираше от всички, които бяха чули за него. Едни обясняваха, че рагулаторът е пропускал и понеже ръчагът е бил обърнат на заден ход машината сама се е върнала. Други възразяваха, че ако е така и регулаторът е пропускал, машината още от гарата би тръгнала обратно към Костенец, а не към Ихтиман. Трети виждаха намесата на провидението. Четвърти не се мъчеха да обясняват, като приемаха станалото за станало и скоро този случай се забрави и потъна в ежедневният ритъм на гарата. Машината 14.08 пак си работеше помощна служба. Пак беше почти всеки ден пред очите ни, но ние децата от гарата я гледахме вече с по-голямо уважение, едва ли не със страхопочитание, защото беше способна да прави и необичайни неща, като например, да се движи сама без персонал.
Изминаха много години. Завърших политехниката. Имах зад гърба си вече доста опит от работата ми, по ремонта и експлоатацията на най-различни типове локомотиви в Локомотивно депо София, по приемането и попълването на локомотивния парк с още 20 локомотива серия 14, закупени на старо от ČSD и други – серия 15 от ČSD, DR и СЖД. Бягството на машината 14.08 обаче не съм забравил и след претегляне неведнаж на разсъжденията си по всички обстоятелства около този случай, мисля, че в онзи горещ летен ден на 1946 г., е станало следното:
Локомотив 14.08 е бил с напълно изправен парен регулатор. След като се откачва от влака на който е помагал, Димитър Стрински се връща по съседния коловоз пред приемното здание на гара Немирово. Машината е била оставена с ръчаг обърнат на заден ход, така както е маневрирал, с затворени цилиндрови крани, без задържана някоя от спирачките, или само с допълнителния кран-машинист, колкото да спре, но всички знаят, че допълнителната спирачка се изтощава бързо. Стрински и огняра слизат и отиват при дежурния ръководител. Вероятно още докато се качват по стълбите и излизат на терасата машината е потеглила, отначло бавно, но те не са се огледали за да я видят навреме.
За един локомотив, добре загрят и раздвижен в това горещо време, който току-що е возил влак, с добре смазани механизми, оставен както се описа по-горе, е достатъчна и най-малка неравност на коловоза за да се придвижи сам от собствената си маса. Неравността на коловоза е способствала да тръгне към Ихтиман, но ако неравността е била обратно, щеше да тръгне към Костенец. Просто късмет, защото ако беше – към Костенец, случката сигурно нямаше да завърши така леко.
След излизането от стрелките на Немирово 14.08 попада веднага в надолнище 20 ‰. Профилът в план е благоприятен за по-голяма скорост и след 1 – 1,5 км машината (с най-голяма допустима скорост 80 км/час) вероятно е развила 90 – 100 км/час. От значителното сътресение, което се е получило при тази екстремна за 14.08 скорост, напречната съставляваща сила G1, от масата G на регулаторния лост, е добила такава стойност, че регулаторния лост се е придвижил на тласъци, малко по малко (виж фигурите тук по-долу), по посока на синята стрелка, а с това се е повдигнал и малкият клапан на парния регулатор „Вагнер”, разположен в парния дом на котела. Отварянето (повдигането) на малкия клапан означава самоотваряне на големия клапан на регулатора и парата от парния дом на котела, през сухопарната тръба, през прегревателя и паровходните тръби, навлиза в пароразпределителните шибъри. По това време пароразпределението на локомотивите серия 14 става със шибъри-уравнители система Карл Шулц, известни у нас още като шибъри „Николай”. Докато не постъпва пара в тях те действат като уравнители, така че осигуряват безпарния ход и машината от надолнището е увеличавала скоростта си безпрепятствено. Когато парата нахлува в шибърите, от нейното налягане подвижните части на шибърните тела преодоляват силата на пружините, които се намират там и прекратяват условията за безпарен ход. Шибърите започват да действат като пароразпределители и понеже ръчагът е обърнат на заден ход парата започва да постъпва в цилиндрите срещу движението на буталата. Получава се процес, който в курсовете за машинисти на парни локомотиви се изучава като „спиране с контра пáра” и който процес се употребява в краен случай, когато по друг начин не може да се спре парният локомотив или влакът возен от парен локомотив.
В случаят с 14.08 става същото, но понеже регулаторът е едва отворен и количеството на постъпващата пара е малко, са били нужни почти 2 – 2,5 километра за да спре машината. Затова селяните, работещи тогава на полето в района на спирка Стамболово, са казали, че локомотивът „не се е спускал бързо откъм Немирово”, т.е. бил е в процес на спиране с контра пáра. А след като е спрял и е тръгнал обратно, пак поради малкото постъп-ваща в цилиндрите пара, са му били нужни около 25 – 30 минути, за да се върне по нагорнището в гара Немирово.
Може да се каже, че случката с машината 14.08 е уникална за експлоатацията в БДЖ през времето на парната тракция. По-късно, за цялата ми многогодишна служба по железниците, в софийския район не сме имали, а и не съм чул да е имало друг подобен случай някъде по нашата жп мрежа.
Димитър Деянов, ноември, 2005 г.
